Читать онлайн книгу "Усещаш Ли Сърцето Ми?"

Усещаш Ли Сърцето Ми?
Andrea Calo'


Ще успееш да превъзмогнеш дори дните, когато ще ти се струва, че умираш, дните през които ще се чувстваш ужасяващо самотна и ранима. Защото, знаеш ли, това е което се случва. Човек продължава напред, независимо от всичко. Накрая няма значение коя си или коя ще бъдеш. Важно е да продължиш напред, вкусвайки сладостта и горчивината на емоциите, които прекрасното пътешествие „живот“ ни дарява всеки ден. Още от най-крехка възраст животът на Мелани е белязан от насилие. Съществуването ѝ  представлява пълно отричане на женската ѝ същност и каквато и да е следа от собствената ѝ личност. Но също както в красива приказка, когато вече е сигурна, че е стигнала до дъното, се появява искреното приятелство на Синди последвано от истинската любов към един мъж, един стар приятел. Тогава всичко се променя като по магия. Всичко се преражда и животът може да премине в своята пролет, онази, която досега не е била изживяна.









Глава 1


Когато Рё последният РѕС‚ приятелите РЅРё СЃРµ СЃР±РѕРіСѓРІР° Рё напусна РґРѕРјР° РЅРё, затворих вратата Рё заключих. Бях сама, РЅРѕ това РЅРµ беше само физическа самота. Беше РјРё студено Рё РґРѕСЂРё след като облякох един вълнен пуловер, положението РЅРµ СЃРµ промени. Сърцето РјРё биеше бавно РІ гърдите. Едно дълбоко, глухо туптене, Р° после дълга тишина, която предизвестяваше смъртта Рё последващо, закъсняло, разочароващо туптене. Бях жива. Беше РјРё студено, следователно Р±СЏС… жива. Майското слънце беше прогонило отдавна мразовитите, Р·РёРјРЅРё РґРЅРё, РЅРѕ защо Рё РїСЂРё мен РЅРµ СЃРµ случваше същото? Погледнах през прозореца. Черешовите дървета Р±СЏС…Р° побелели вече РѕС‚ цвят, който СЃРєРѕСЂРѕ щеше РґР° СЃРµ превърне РІ червени, сладки плодове. РќСЏРєРѕРё РѕС‚ цветовете Р±СЏС…Р° напуснали мястото СЃРё, откъсвайки СЃРµ РѕС‚ клона, Р·Р° РґР° легнат като СЃРЅСЏРі РѕС‚ памук РІСЉСЂС…Сѓ земята или РІСЉСЂС…Сѓ раменете РЅР° минувачите. Бяха цветове без бъдеще или плодове без минало, точно като мен. Тези цветове обладани РѕС‚ СЃРјСЉСЂС‚ - довени РѕС‚ полъха РЅР° вятъра - заличаваха сивотата РЅР° цимента Рё РЅР° асфалта, дарявайки РёРј живот. Обратно РЅР° тях, РЅСЏРєРѕР№ ден аз Р±РёС… СЃРµ оставила просто РґР° РіРЅРёСЏ РїРѕРґ земята, неподвижна РІСЉРІ вечността Рё принудена РґР° гледам как растат маргаритките откъм корените. Р?ли Р±РёС… пожелала РґР° РјРµ кремират Рё положат РІ РЅСЏРєРѕСЏ студена СѓСЂРЅР°, РїРѕРґРѕР±РЅР° РЅР° тази РЅР° СЃСЉРїСЂСѓРіР° РјРё, Р·Р° РґР° РІРёРґСЏ дали ада съществува наистина Рё Р·Р° РґР° усетя какво означава РґР° изгаряш отвътре. Погребана или кремирана, трябваше РІСЃРµ още РґР° избера РјРѕСЏ начин РґР° Р±СЉРґР° забравена. Забравена РѕС‚ децата РјРё, РѕС‚ целия СЃРІСЏС‚ Рё РѕС‚ мен самата. Бях СЃРёРіСѓСЂРЅР°, че нищо нямаше РґР° приключи след потеглянето РјРё РєСЉРј вечността. Обърнах СЃРµ РґР° погледна урната, още РЅРµ Р±СЏС… РіРѕ сторила след края РЅР° службата. Беше РІ СЃРёРІРѕ, тъмно СЃРёРІРѕ като РѕРЅР·Рё цвят „лондонска мъгла“, който той толкова обичаше Рё избираше всеки РїСЉС‚, когато ходехме РґР° РјСѓ РєСѓРїРёРј костюм. Принуден РѕС‚ настоятелността РјРё, РјРё угаждаше Рё пробваше костюми Рё РІ РґСЂСѓРіРё, малко РїРѕ-живи цветове, РЅРѕ РІ крайна сметка, избраната Рё поставена РІСЉСЂС…Сѓ тезгяха РЅР° касата стока, беше РІСЃРµ една Рё съща. „Трябва РґР° СЃРµ чувствам РґРѕР±СЂРµ РІ него, докато РіРѕ нося“, РјРё казваше всеки РїСЉС‚. После СЃРµ обръщаше РєСЉРј касиерката Рё предизвиквайки неудобството Сќ, питаше „Госпожице, РІРёРµ какво мислите?“. Ето Рё сегашният РјРё РёР·Р±РѕСЂ, продиктуван още веднъж РѕС‚ изпълващото РјСѓ, макар Рё неуловимо присъствие. Р? аз, както Рё касиерката, потвърдих, че СЃРёРІРёСЏС‚ костюм Р±Рё Р±РёР» РїРѕРґС…РѕРґСЏС‰ Р·Р° него. Платих Рё побягнах, стиснала тежката стока РІ изморените РјРё ръце. Една СѓСЂРЅР° РІ цвят „лондонска мъгла“, последният РјСѓ костюм, този, който нямаше повече РґР° съблече РІСЉРІ вечността. Приближих СЃРµ Рё СЏ погалих. Повдигнах СЏ Рё почувствах РІ обятията СЃРё тежестта РЅР° живота РјСѓ. Чувствах пронизващият студ РЅР° метала, пробиващ СЃРё РїСЉС‚ РїРѕРґ докосването РЅР° изморената РјРё длан. Усещах някаква нереална топлина РІ ръката РјРё, една топлина, която СЃРµ издигаше РІ тялото РјРё, обвиваше всичко Рё ускоряваше сърдечния РјРё ритъм. РќРµ проумявах дали РїРѕ-СЃРєРѕСЂРѕ РјРµ дразни или РјРµ СѓСЃРїРѕРєРѕСЏРІР°. Бях РїРѕ-жива, живеех РїРѕ-РґРѕР±СЂРµ. Р? РІСЃРµ пак живеех! Отдръпнах ръката СЃРё Рё ето, отново СЃРµ РїРѕСЏРІРё празнотата чукаща РЅР° вратата РјРё, дланта РјРё СЃРµ стопляше отново, ръката РјРё изстиваше, сърцето РјРё СЃРµ забавяше. Бавно поемах отново пътя СЃРё РєСЉРј смъртта. Знаех обаче, че нямаше РґР° прекрати веднага. Нямаше РґР° РјРё Р±СЉРґРµ спестено страданието, продиктувано РѕС‚ загубата, защото животът РЅРµ предлага „сезонни намаления“. РљСЂСЉРіСЉС‚ СЃРµ затваряше Рё цикълът започваше отначало. Налях РІРѕРґР° РІ чайника Рё РіРѕ включих. Останах няколко минути неподвижна, СЃ втренчен поглед РІСЉСЂС…Сѓ червената лампичка, очаквайки РґР° СЃРµ изгаси сама. Р? тя умираше РїРѕ своему самотно, както всичко, както всички, както винаги. РќРѕ тя можеше пак РґР° оживее, можеше РґР° СЃРµ прероди, ако нещо СЏ тласнеше посредством някакъв житейски СѓСЂРѕРє. Точно както СЃРµ беше случило СЃ мен, преди почти петдесет РіРѕРґРёРЅРё.

РЎСЉСЃ същите очи, СЃ които Р±СЏС… гледала СЃСЉРїСЂСѓРіСЉС‚ РјРё РїРѕ време РЅР° последните минути РЅР° живота РјСѓ, неподвижните РјРё очи СЃРµ взираха РІ неговите, полуотворени Рё също така неподвижни, РЅРѕ РІСЃРµ още блестящи СЃСЉСЃ собствена светлина, както лампичката РЅР° чайника, СЃ една досадна тишина, която само животът напускащ тялото умее РґР° РїРѕСЂРѕРґРё. Един хаос РѕС‚ разбъркани мисли, картини РЅР° щастие, надигащи СЃРµ РѕС‚ РјРѕСЂРµ РѕС‚ сълзи. РџРѕРґ РїРѕРґРЅРѕСЃa съдържащ моето щастие СЃРµ намираше той, мъжът появяващ СЃРµ РѕС‚ водата като гръцки Р±РѕРі, РјРѕРіСЉС‰ РІ семплата СЃРё същност, ужасяващ СЃ нежността СЃРё. Р? аз, седнала РІСЉСЂС…Сѓ този РїРѕРґРЅРѕСЃ, пирувах СЃ щастието РјРё РґРѕ пресита, колкото повече СЃРµ хранех, толкова РїРѕ-лека СЃРµ чувствах, СЃРїРѕСЃРѕР±РЅР° РґР° полетя само СЃ един РїРѕРґСЃРєРѕРє.

Сипах няколко листа зелен чай РІ една чаша Рё РіРѕ подсилих СЃ няколко листа мента, които Р±СЏС… замразила, Р·Р° РґР° РіРё запазя свежи Рё дъхави. Свежият РёРј аромат РјРµ обсеби, отнасяйки РјРµ Р·Р° РјРёРі РѕС‚ тежкия РјРёСЂРёСЃ РЅР° един живот, който СЃРєРѕСЂРѕ щеше РґР° загние изцяло. Моето разложение вече СЃРµ случваше РѕС‚ часове, РѕС‚ РґРЅРё, РѕС‚ седмици. Откакто той СЃРµ разболя. РќРµ знам откога Рё Р·Р° още колко дълго нямаше РґР° Р±СЉРґР° себе СЃРё или тази, която другите искаха РґР° Р±СЉРґР°. Обърнах СЃРµ СЂСЏР·РєРѕ РґР° потърся другата чаша, онази, която той Р±Рё използвал, онази СЃ цвят РЅР° сметана Рё гравирана СЃ неговото РёРјРµ, СЃ елегантни, наклонени Р±СѓРєРІРё РІ червено. РўРѕР№ обичаше чай РѕС‚ мента, прекаляваше СЃ него. Беше неговия дневен наркотик, РЅРµ можеше без него. РџРѕРјРЅСЏ, че веднъж забравихме РґР° РєСѓРїРёРј. Беше един студен следобед, макар пролетта РґР° беше дошла отдавна. Валеше. Стана пет часа следобед Рё когато той РЅРµ намери чай Сѓ РґРѕРјР°, РјРЅРѕРіРѕ СЃРµ СЏРґРѕСЃР°. РќРµ РЅР° мен, РЅР° мен каза, че нямам РІРёРЅР° Р·Р° неговата глупост. Р’Р·Рµ СЃРё палтото, нахлузи СЃРё обувките Рё изчезна зад вратата като беглец преследван РѕС‚ полицията. Усмихнах СЃРµ, обичайки РіРѕ заради непохватността РјСѓ Рё зависимостта РјСѓ РѕС‚ маловажни неща. РџСЂРёР±СЂР° СЃРµ след повече РѕС‚ час, ругаейки управата РЅР° супермаркета, защото Р±СЏС…Р° свършили чая РЅР° листа РѕС‚ марката която РјСѓ харесваше Рё нямало РґР° поръчват повече РѕС‚ него. Винаги казваше, че РґРѕСЂРё магазините РЅРµ СЃР° вече както РЅСЏРєРѕРіР°, че РїРѕ-РґРѕР±СЂРµ било РґР° СЃРµ заредят правилно рафтовете РІ супермаркетите, отколкото РґР° СЃРµ дават пари Р·Р° пътуване РІ РљРѕСЃРјРѕСЃР°. Трябвало РґР° потърси някакво РґСЂСѓРіРѕ решение, тогава СЃРµ наложи РґР° СЃРµ задоволи СЃ чай РІ пакетчета РѕС‚ посредствена марка. После РјРµ погледна, доближи СЃРµ РґРѕ мен СЃ СѓСЃРјРёРІРєР° Рё хващайки РјРµ Р·Р° ръцете РјРё подаде една червена СЂРѕР·Р°. „Нея РЅРµ СЏ РєСѓРїРёС… РІ супермаркета, РЅРёРєРѕРіР° РЅРµ Р±РёС… подарил купешка СЂРѕР·Р° РЅР° жената която обичам. РўРѕРІР° Рµ първата цъфнала СЂРѕР·Р° РІ градината, РІ която СЃРµ срещнахме, РїРѕРјРЅРёС€ ли? РћС‚ РґРЅРё насам СЃРµ грижа Р·Р° нея Рё СЃРё представях момента когато ще ти СЏ дам. Чаят беше само РїРѕРІРѕРґ, РјРѕРіР° Рё без него. Без любовта ти обаче РЅРµ, РѕС‚ нея РЅРµ РјРѕРіР° РґР° СЃРµ откажа!“. Целунах РіРѕ Рё той остана неподвижен, както често правеше, казваше, че РјСѓ харесва РІРєСѓСЃСЉС‚ РЅР° целувките РјРё Рё ако Рё той РјРµ целуне, ще развали удоволствието. Тогава РіРѕ целувах отново Рё отново, Рё отново, докато той мълчаливо РјРµ обичаше РІСЃРµ повече. Онази РЅРѕС‰ правихме любов. Беше различно РѕС‚ обичайното, беше още РїРѕ-силно, РїРѕ-дълбоко Рё пикантно. Червената СЂРѕР·Р° РЅРё наблюдаваше РѕС‚ вазата, РІ която СЏ Р±СЏС… поставила, закриляше РЅРё като кралска стража, неподвижна Рё сдържана, толкова жива, макар Рё неподвижна. Р?зпитах една различна тръпка, когато той свърши вътре РІ мен, знаех, че нещо голямо, могъщо Рё неразбираемо Р·Р° човека, заживя РІ тялото РјРё РІ този РјРёРі. РќРµ беше страх, РЅРµ беше болка. Беше плодът РЅР° една любов, който напускаше едно тяло Рё СЃРµ обединяваше СЃ РґСЂСѓРіРѕ, обсебен РѕС‚ една присъдена РЅРё, пътуваща душа Рё воден РѕС‚ нея РґРѕ пълния завършек РЅР° пътя РјСѓ. Първото пътуване. Чудото РЅР° живота СЃРµ беше появило РІ мен Р·Р° РїСЉСЂРІРё РїСЉС‚. РўРѕР№ РјРµ погледна СЃСЉСЃ замъглените СЃРё РѕС‚ любов Рё страст очи, търсейки моите, РѕС‚ които бавно започваше РґР° СЃРµ отделя една сълза. Р’ тази сълза Рё РІ очите РјРё, той РІРёРґСЏ отражението РЅР° вазата СЃ розата. РЎРїСЂСЏ СЃРµ, целуна РјРµ, СѓСЃРјРёС…РЅР° СЃРµ. Постави показалецът СЃРё РІСЉСЂС…Сѓ РЅРѕСЃР° РјРё, откъсвайки една СѓСЃРјРёРІРєР° РѕС‚ мен, както винаги Рё РјРё каза: „Ще СЏ наречем Р РѕСѓР·. Харесва ли ти името Р РѕСѓР· Р·Р° момиче?“. Р РѕСѓР· СЃРµ РїРѕСЏРІРё след девет месеца като подарък РѕС‚ небето. Беше крехка, беззащитна Рё семпла. Усмихваше РјРё СЃРµ непрекъснато, усмихваше РјРё СЃРµ СЃ очите РЅР° баща СЃРё.

Дъщеря РјРё Р РѕСѓР·, СЃСЉРїСЂСѓРіСЉС‚ Сќ Майк Рё двете РјРё внучета Клер Рё РўРѕРјРё щяха РґР° дойдат РЅР° вечеря Сѓ РґРѕРјР°. „У дома“. Беше възхитително колко лесно човек СЃРІРёРєРІР° СЃ РЅСЏРєРѕРё неща. Въпреки това, РґРѕСЂРё Рё РґР° СЃРµ въртях РІ РєСЂСЉРі като пумпал, РЅРµ можех РґР° СЃРµ сетя Р·Р° РЅСЏРєРѕР№ РґСЂСѓРі, готов РґР° РјРё казва, РґР° РјРµ нарича Рё РґР° РјРё напомня отново Рё отново, колко красива СЃСЉРј Р·Р° него. Р РѕСѓР· РјРµ остави Р·Р° няколко часа веднага след церемонията. Трябваше РґР° свърши РЅСЏРєРѕРё неща Рё РґР° плати сметката Р·Р° погребението. РђР· трябваше РґР° РѕР±СЉСЂРЅР° внимание РЅР° останалите СЂРѕРґРЅРёРЅРё Рё приятели. Всички те искаха РґР° РјРё напомнят СЃ думите СЃРё, колко важен Рµ Р±РёР» СЃСЉРїСЂСѓРіСЉС‚ РјРё Р·Р° мен Рё колко аз Р·Р° него. Говореха, вмъкваха РґСѓРјРё РІ подходящи, студени Рё безлични прегръдки, РЅРµ излъчваха топлина, нямаха РјРёСЂРёР·РјР°, освен силния РјРёСЂРёСЃ РЅР° нафталин, съхранявал дрехите РёРј РґРѕ днес, извадени навън още веднъж Р·Р° този случай. РњРЅРѕРіРѕ често хората СЃРµ срещат само РЅР° сватби Рё погребения, Р·Р° РјРЅРѕРіРѕ РѕС‚ тях беше именно така. Тази вечер, дрехите щяха РґР° бъдат положени обратно РІ найлоновите РёРј пакети, наръсени отново СЃ миризливи топчета нафталин, заедно СЃ още сгънатите кърпички РІ които РЅРёРєРѕР№ РЅРµ беше пролял Рё една искрена сълза. Групата РЅР° поредните сбогуващи СЃРµ, СЃРµ ръкуваше СЃ мен. Замерваха РјРё душата СЃСЉСЃ заучени, настръхнали като бодли РЅР° кестен РґСѓРјРё, РІ очакване РґР° РІРёРґСЏС‚ как сълзи потичат РѕС‚ очите РјРё като крайна демонстрация РЅР° болката Рё ранимостта РјРё. Само така можеха РґР° СЃРµ почувстват удовлетворени. Можех РґР° усетя как егото РёРј скандираше „Най-сетне! Най-накрая СѓСЃРїСЏС… РґР° изтръгна РѕС‚ нея една сълза!“. Р? аз РіРё удовлетворявах, СЃ надеждата РґР° потуша Рё моята СЃРєСЂСЉР±, страданието РјРё Рё горчивия РІРєСѓСЃ РЅР° самотата която РјРµ очакваше. Заснемах тази сълза, открадвайки СЏ РѕС‚ очите РјРё, Р·Р° РґР° СЏ отнеса като спомен, като един трофей, спечелен РІ една РѕС‚ най-изтощителните битки. Тяхната победа. Другите получаваха като награда моята загуба Рё РјРё отнемаха живота всеки РїСЉС‚ като накрая РјРё казваха „Стига, недей РґР° плачеш. Животът продължава.“.

Наставаше залез. РўРѕР№ прекарваше винаги няколко минути РІ градината, придружавайки слънцето РІ последните РјСѓ стъпки РєСЉРј нощта. Р’ тези моменти СЂСЏРґРєРѕ излизах навън СЃ него, предпочитах РґР° остана СЃРїРѕРєРѕР№РЅРѕ РІ къщата Рё РґР° РіРѕ наблюдавам РѕС‚ прозореца СЃ леко отместена завеса, толкова, колкото РґР° РіРѕ виждам, РЅРѕ без РґР° рискувам РґР° РјРµ забележи. РђРєРѕ РјРµ видеше, СЃСЉСЃ СЃРёРіСѓСЂРЅРѕСЃС‚ щеше РґР° РјРµ РїРѕРІРёРєР° РґР° изляза РїСЂРё него, РЅРѕ аз предпочитах РґР° СЃРµ наслаждавам сама РЅР° черно-бялата картина, защото само СЃ неговият силует РЅР° нея, РјРё СЃРµ струваше РјРЅРѕРіРѕ РїРѕ-красива. Наблюдавах тъмната РјСѓ СЃСЏРЅРєР°, която СЃРµ сливаше СЃ пейзажа, едно стъбло появило СЃРµ РІ живота РјРё, Р·Р° РґР° СЃРµ превърне РїСЉСЂРІРѕ РІ РґСЉСЂРІРѕ, после РІ СЃРєСЉРї дървен материал Рё накрая РІ прах, затворен РІ студена ваза РѕС‚ СЃРёРІ метал. РќРѕ тогава виждах само моето РґСЉСЂРІРѕ Рё перспективата, която РјРё даваше удобното местоположение РЅР° РѕРЅР·Рё прозорец, правейки него РґР° изглежда РїРѕ-РІРёСЃРѕРє Рё РјРѕРіСЉС‰ РѕС‚ всичко заобикалящо РіРѕ. Стоеше неподвижен, погледът РјСѓ СЃРµ губеше РІ огнено червеното небе, което още РЅРµ СЃРµ предаваше РЅР° нощта, чукаща непрекъснато РЅР° вратата РјСѓ, нареждайки РјСѓ РґР° СЃРµ оттегли. „Животът Рµ толкова хубав!“, думите РјСѓ вибрираха Рё СЃРµ вдълбаваха РІ душата РјРё, бележейки една невидима линия РїРѕ гръбнака РјРё, която РЅРµ можех РґР° проследя без тялото РјРё РґР° потрепери. „Залезът като финален акт РЅР° деня РЅРµ Рµ нищо РґСЂСѓРіРѕ, освен началото РЅР° една РЅРѕРІР° Р·РѕСЂР°. Тази която ще РґРѕР№РґРµ, ако СЃРјРµ СЏ заслужили.“. Бяхме посрещали зората СЃ него. Често СЃРµ случваше през летните нощи, топли Рё задушни, изпълнени СЃ мълчание, прекъсвано само РѕС‚ досадното бръмчене РЅР° гладните Р·Р° РєСЂСЉРІ Рё живот комари. РќРµ РЅРё хапеха, РЅРѕ РЅРµ Рё позволяваха РґР° СЃРїРёРј РґРѕР±СЂРµ. Когато СЃРµ озовавахме РІ леглото СЃ отворени очи Рё разтворени бедра, Р·Р° РґР° РЅРµ СЃРµ изпотяват, най-често прекарвахме времето любейки СЃРµ. Една сутрин обаче, РјРµ изненада. Връщайки СЃРµ РѕС‚ тоалетната РјРµ доближи Рё РјРё прошепна РІ ухото „Мелани, искаш РґР° РІРёРґРёС€ днес как СЃРµ ражда един РЅРѕРІ живот? Досега РЅРµ СЃРё виждала това, ще ти хареса!“. РќРµ разбирах какво РёСЃРєР° РґР° РјРё каже. Бях родила Р РѕСѓР· преди доста РіРѕРґРёРЅРё Рё работех дълги РіРѕРґРёРЅРё като медицинска сестра Рё акушерка РІ една болница, преди РґР° РїРѕР±СЏРіРЅР° РѕС‚ града РЅР° моето детство. Защо РјРµ питаше дали искам РґР° присъствам РЅР° някакво раждане? Отклоних поканата РјСѓ, отговаряйки, че РІ крайна сметка всички раждания СЃР° еднакви Рё че това СЃСЉРј РіРѕ виждала достатъчно, чак РґРѕ прималяване. „Но слънцето СЃРµ ражда всеки ден различно. Когато РёРјР° облаци, нюансите РІ СЂРѕР·РѕРІРѕ които разпръскват СЃР° неповторими. РЎРёРіСѓСЂРЅР° ли СЃРё, че искаш РґР° РіРѕ пропуснеш? Може повече РґР° РЅРµ СЃРµ повтори, знаеш ли?“. Думите РјСѓ РїСЂРѕРіРѕРЅРёС…Р° Рё последния остатък СЃСЉРЅ Рё след секунди СЃРµ озовахме седнали РЅР° нашата пейка РІ градината, най-хубавата, даряващата най-хубавата гледка РєСЉРј езерото. Стояхме облегнати един РЅР° РґСЂСѓРі, обвити РІ тишината, докато чудото РЅР° живота раждаше един РЅРѕРІ ден. Всички комари Р±СЏС…Р° останали РІ къщата. Нощни Р±РѕРіРѕРІРµ, страхуващи СЃРµ РѕС‚ появата РЅР° лъчите РЅР° РЅРѕРІРёСЏ ден, както дяволът СЃРµ страхува РѕС‚ светлината РЅР° Бога. Първото проплакване РЅР° новороденото беше един слаб, слънчев лъч, който обаче имаше силата РґР° стигне РґРѕ нас, осветявайки лицата РЅРё, затопляйки доколкото можеше ръцете РЅРё. Целунах РіРѕ. РўРѕР№ застина, Р·Р° РґР° усети отново РІРєСѓСЃР° РЅР° целувките РјРё. РќРµ РїРѕСЃРјСЏС… РґР° РіРѕ попитам какъв РІРєСѓСЃ имат, сама разбрах. Разбрах, че Р·Р° него Р±СЏС…Р° специални, както той винаги Рµ Р±РёР» Р·Р° мен. Така специален, както начинът РїРѕ който РјРё беше показал раждането РЅР° РЅРѕРІРёСЏ ден, началото РЅР° живота. Единствен, както начинът РїРѕ който беше СЃРµ завърнал, Р·Р° РґР° живее РІ моето собствено съществуване, изпълвайки живота РјРё СЃ присъствието СЃРё. Р РѕСѓР· влезе РІ къщата, използвайки собствената СЃРё РІСЂСЉР·РєР° СЃ ключове. Гордееше СЃРµ СЃ тази метална РІСЂСЉР·РєР° ключове, която мечтаеше РґР° притежава РѕС‚ малка, защото както РјРё казваше винаги, всичките Сќ приятелки имаха такава, родителите РёРј Р±СЏС…Р° решили РґР° РёРј СЏ дадат, защото РёРј имаха доверие. Затова РЅРµ разбираше, защо аз СЃСЉРј РЅР° обратното мнение, РЅРµ споделяше причината Р·Р° страховете РјРё. Баща Сќ, обратно РЅР° мен, беше както винаги отстъпчив. РџРѕ-голямата част РѕС‚ капризите РЅР° Р РѕСѓР· носеха неговия непогрешим почерк. Р’ моментите РЅР° отчаяние често казвах, че ако Р РѕСѓР· СЃРµ загуби, РґРѕСЂРё Рё случайно минаващ турист Р±Рё разбрал чия дъщеря Рµ Рё Р±Рё СЏ довел обратно. Р РѕСѓР· беше неговото женско РєРѕРїРёРµ. Р?маше същите очи, същия РЅРѕСЃ, издълженото РјСѓ Рё бяло чело, както съвсем бялата РјСѓ, почти бледа кожа. Успяваха РґР° СЃРµ разберат РґРѕСЂРё Рё мълчейки. Често СЃРµ чувствах изолирана Рё РїРѕРЅСЏРєРѕРіР° говорех СЃСЉСЃ самата себе СЃРё, Р·Р° РґР° РЅРµ СЃРµ чувствам самотна. Р—Р° седемнадесетия рожден ден РЅР° Р РѕСѓР· решихме РґР° СЏ зарадваме. Приготвихме връзката СЃ ключове Рё СЏ пакетирахме като подарък. РўРѕР№ РІР·Рµ лист РѕС‚ онази хартия, която самият той често приготвяше Рё написа РІСЉСЂС…Сѓ панделката, която използваше Р·Р° специални случаи „За моето малко момиче, което става жена“. Постави РіРѕ така, че РґР° РјРѕРіР° РґР° РіРѕ прочета, сякаш очакваше съгласието РјРё, макар РґР° знам СЃСЉСЃ СЃРёРіСѓСЂРЅРѕСЃС‚, че РґРѕСЂРё Рё РґР° РјСѓ Р±СЏС… казала, че РЅРµ СЃСЉРј съгласна, той РЅРµ Р±Рё променил Рё една РґСѓРјР° РѕС‚ написаното. Докосвах тази хартия често през един определен период РѕС‚ живота РјРё, виждах отпечатъка РЅР° думите РјСѓ СЃСЉСЃ същия почерк РІСЉСЂС…Сѓ нея, леко размазаното черно мастило, едва покриващо несъвършенствата РЅР° домашно направената опаковка. Когато Р РѕСѓР· отвори подаръците СЃРё Рё намери ключовете, плака. Плака толкова РјРЅРѕРіРѕ, че започнах РґР° СЃРё мисля, че СЃСЉРј сгрешила. Бяхме показали доверието СЃРё РІ нея Рё Р·Р° Р РѕСѓР· това беше РјРЅРѕРіРѕ важно.



***



«Здравей, мамо, пристигнахме!»

«Здравей, Роуз, влизайте! Здравей, Майк! Здравейте, ангелчета!»

Майк и внуците ми ме прегърнаха, Роуз ме целуна притискайки ме силно до нея. Клер беше тъжна и също като Роуз, не можеше да крие чувствата си. Томи скачаше като кенгуро из къщата, за да изразходва излишната енергия. Беше истинска фурия и в негово присъствие всяко място оживяваше.

«Клер, скъпа! Не бъди тъжна! Къде си скрила красивата си усмивка?».

«Клер получи днес една тъжна новина“, каза дъщеря ми Роуз, докато я галеше нежно по главата, «Освен погребението на дядо, трябваше да преглътне и този горчив хап. Морган, годеникът ѝ скъса с нея».

«Морган скъса с теб днес?», попитах аз, изписвайки свръх изумление на лицето си.

«Да, този глупав идиот! Скъса с мен със съобщение по телефона. Дори нямаше смелост да говори с мен, да ме погледне в лицето, негодник такъв!».

«О, разбирам! Р? какво пише РІ съобщението?В».

«Казва, че къса с мен. Какво искаш да пише?».

«Думите са много важни, скъпа моя! От думите му можеш да разбереш дали се страхува, дали има нужда от малко време, дали има още надежда или дали завинаги е свършено», отговорих с достойнството на жена, която има известен опит в това отношение.

Шокирана, Клер вкара ръката си в джоба и извади телефона. Започна да натиска копчетата със завидна скорост, движения които на мен ми изглеждаха напълно случайни, но за нея имаха конкретно значение. Намери съобщението и ми го прочете.

В«Р? така, ето какво пише: Моля те РґР° РјРё простиш, РЅРѕ РЅРµ мисля, че между нас може РґР° СЃРµ получи. РњРЅРѕРіРѕ те обичах Рё ти РјРµ обичаше, това РіРѕ знам. Сега обаче това време свърши. Направих РёР·Р±РѕСЂР° СЃРё Рё знам, че ще РјРµ разбереш Рё ще РјРµ приемеш РґРѕСЂРё Рё такъв, слаб Рё страхлив. РќРµ РјРµ търси, аз РЅСЏРјР° РґР° те търся. Хубав живот ти желая, Клер, СЃР±РѕРіРѕРј. РўРѕРІР° Рµ всичко».

Затвори телефона и го сложи отново в джоба си, докато избърсваше с пръст една срамежлива сълза от прекрасните си сини очи.

«Зряло момче е той, Клер. Думите му са искрени и затова е болезнено да ги чуеш, особено когато сърцето не иска да ги чуе, изказани от човекът когото обича».

«Зрял или незрял, не ме интересува повече. На моята възраст е, а на петнадесет години е позволено малко незрелост!», измърмори тя. Оставих я да си го излее, беше най-доброто за момента.

«Ако човек не е зрял, не може да носи в джоба си ключовете от вкъщи», казах аз и леко се усмихнах, докато обръщах поглед към Роуз, «Нали така, моето момиче?».

«Но… мамо!».

«Аз имам отдавна ключове от вкъщи, бабо!», отвърна Клер, показвайки ми ги с гордост и лека гримаса. Усмихнах ѝ се, Клер ми отвърна, Роуз наведе поглед към пода, смълчана и смутена.

В«Р? аз искам ключове РѕС‚ вкъщи, Рё аз искам! Мамо, татко, РєРѕРіР° ще РјРё РіРё дадете? Р?скам РґР° играя!В», РёР·РІРёРєР° малкият РўРѕРјРё, който междувременно СЃРµ присъедини РєСЉРј нас, развеселен РѕС‚ сцената, разиграна РѕС‚ импровизирани актьори, останали сами РЅР° РїРѕРґРёСѓРјР° РЅР° живота.

РљРѕР№ знае как РЅРё виждаше това момче отдолу, СЃ неговия постоянно вдигнат нагоре поглед. Тези „странни“ възрастни които говореха „странни“ неща, вместо РґР° СЃРё играят СЃРїРѕРєРѕР№РЅРѕ СЃ играчките. РЎРёРіСѓСЂРЅРѕ СЃРµ питаше, РєСЉРґРµ ли СЃРјРµ СЃРё сложили всички играчки. Може Р±Рё искаше РґР° РіРё РІРёРґРё, РґР° РіРё РїРёРїРЅРµ, РґР° РіРё вземе Рё РґР° поиграе СЃ нас. РўРѕР№ щеше РґР° РіРё съживи СЃ фантазията СЃРё, щеше РґР° РёРј РІРґСЉС…РЅРµ живот, форма Рё цвят, както само едно дете умее. Р—Р° него всичко Рµ РёРіСЂР°, самият живот Рµ РёРіСЂР°. Всеки РїСЉС‚ играта Рµ различна, макар играчките РґР° СЃР° винаги едни Рё същи, защото само едно дете Рµ СЃРїРѕСЃРѕР±РЅРѕ РґР° премисли всички възможни варианти, Р·Р° РґР° РіРё превърне РІ реални Рё РґР° РёРј даде форма РІ съзнанието СЃРё. Защо тогава РґР° РЅРµ играе, защо РґР° СЃРµ хвърля РІ обятията РЅР° едно съществуване, изпълнено СЃСЉСЃ страхове, безпокойства Рё проблеми? Р?скайки ключовете РѕС‚ нас, той искаше РґР° стане част РѕС‚ света РЅРё, РЅРѕ РЅРёРµ Р±СЏС…РјРµ вече преминали фазата РЅР° безгрижието, Р±СЏС…РјРµ СЃРµ справили успешно Рё СЃ тази РЅР° борбата Рё РЅР° труда. Рђ аз, Р·Р° разлика РѕС‚ останалите, Р±СЏС… опитала вече Рё РґРІР° пъти, РІРєСѓСЃР° РѕС‚ фазата РЅР° прощаването. РџРѕ-младите Р±СЏС…Р° РІСЃРµ още РЅР° предишните гари Рё СЃРµ наслаждаваха РЅР° пейзажа, Р±РёР» той красив или грозен, РІ очакване РЅР° житейския влак, който РґР° РіРё отведе нейде, без РґР° знаят РєСЉРґРµ. Можеха РґР° гледат напред РІ очакване РЅР° някаква цел. Можеха обаче РґР° гледат Рё назад РєСЉРј отправната точка, където започваше животът РёРј, РІ мъгла РѕС‚ спомени, омекотени РѕС‚ времето. РџРѕ време РЅР° пътуването СЃРё Р±СЏС…Р° придружени РѕС‚ РґСЂСѓРіРё пътници, РЅСЏРєРѕРё тъжни, РґСЂСѓРіРё щастливи, здрави или болни. Точно като тях. Клонинги РЅР° една цивилизация, която РёСЃРєР° РґР° уеднакви всички. Мравуняк, наблюдаван РѕС‚ една СЃРІСЂСЉС… същност, където „различните“ СЃР° считани Р·Р° аномалия, както мравките, които пълзят РІ обратна РїРѕСЃРѕРєР° Рё РЅРёРєРѕРіР° РЅРµ намират трохи. Рђ аз трябваше РґР° напрегна зрението СЃРё, Р·Р° РґР° СЃРµ РѕР±СЉСЂРЅР° РєСЉРј началото РјРё, РєСЉРј миналото РјРё, сред гъстата мъгла, РІ която всички спомени Р±СЏС…Р° объркани, РЅРѕ РјРѕРё, РјРѕРё, объркани Рё разпилени като загинали РЅР° бойното поле войници, които СЃР° решили РґР° РЅРµ СЃРµ предадат, убити, докато СЃР° СЃРµ опитвали РґР° завършат мисията СЃРё Рё СЃР° били изоставени там завинаги, забравени РѕС‚ всички. РђРєРѕ гледам напред, знам че, последната гара РЅР° пътуването РјРё РЅРµ Рµ РјРЅРѕРіРѕ далеч. РњРѕРіР° почти РґР° СЏ РІРёРґСЏ, РґР° СЏ РґРѕРєРѕСЃРЅР° СЃ СЂСЉРєР°, чувствам СЏ. Да достигна последната РјРё гара Рµ последната РјРё РјРёСЃРёСЏ, тази, която ще изпълня рано или РєСЉСЃРЅРѕ. Сега, когато последният РјРё спътник, влязъл РїРѕ средата РЅР° пътуването РјРё РІ същия вагон, мъжът, който РјРё прави компания, карайки РјРµ РґР° СЃРµ чувствам РїРѕ-жива РѕС‚ РІСЃСЏРєРѕРіР°, беше слязъл РѕС‚ влака без РґРѕСЂРё РґР° СЃРµ СЃР±РѕРіСѓРІР°, СЃРµ чувствах още РїРѕ-близо РґРѕ целта, макар Рё уплашена, Рё напълно объркана. РўРѕР№ беше пристигнал РЅР° своята гара, където животът Рё пътуването РјСѓ приключват. Цената, която беше платил РІ началото Р·Р° билета СЃРё, РјСѓ позволяваше РґР° стигне само дотам, РЅРµ РјСѓ беше отредено РґР° продължи. РџРѕРЅСЏРєРѕРіР° СЃРё представям залезите, които той ще РІРёРґРё РЅР° РѕРЅРѕРІР° място, седнал РЅР° РЅСЏРєРѕСЏ пейка, РЅР° РЅСЏРєРѕСЏ пуста гара. Питам СЃРµ дали изгревите които ще вижда, ще СЃР° РїРѕРґРѕР±РЅРё РЅР° онези РѕС‚ съвместните РЅРё утрини, седнали РІСЉРІ влака, който напредваше РїРѕ пътя, без РґР° СЃРё дадем сметка Р·Р° това. Затова ще очаквам РјРѕСЏС‚ залез СЃРїРѕРєРѕР№РЅРѕ, без РґР° бързам, придружена РѕС‚ мъглата РЅР° спомените РјРё Рё РІ очакване РґР° СЃРµ слея СЃ тях, Р·Р° РґР° СЃРµ превърна РІ един паднал РЅР° бойното поле Рё забравен там РІРѕР№РЅРёРє. РћС‚ днес нататък ще Р±СЉРґР° само наблюдател Рё ще гледам как картините РѕС‚ живота РјРё СЃРµ изреждат през прозореца РЅР° бързащия влак Рё РЅР° РІСЃСЏРєРѕ прескачане РЅР° колелата РјСѓ, ще СЃРё СЃРїРѕРјРЅСЏРј, че СЃСЉРј още тук. Ще наблюдавам минувачите Рё ще помагам РЅР° тези, които изгубени РІ съществуването СЃРё, ще питат Р·Р° информация, Р·Р° РґР° достигнат целта СЃРё. РќРѕ РЅРёРєРѕРіР° РЅСЏРјР° РґР° настоявам РґР° РјРµ изслушват Рё ще приемам критиките, които светът ще РјРё отправя, светът, РІ който аз, една обикновена жена РѕС‚ покрайнините, извърших пътуването СЃРё. Рђ когато зората изгрее, той ще стои там, РґРѕ леглото РјРё, той – като една черна СЃСЏРЅРєР°, СЃ неясни очертания, ще РјРµ СЃСЉР±СѓРґРё Рё ще РјРµ попита дали искам РґР° РіРѕ последвам, Р·Р° РґР° присъствам още веднъж РЅР° едно раждане, моето раждане.

Клер ме гледаше така, сякаш очакваше някаква реплика от моя страна, която да подхрани разговора, който в моите стари очи изглеждаше безсмислен. Можех да направя повече за нея, можех да й направя подарък. Не отвърнах на очакванията ѝ, не отговорих на предизвикателството, но се предадох, разголвайки се напълно пред нея.

«Клер, ела с мен в градината. Ще ти разкажа една история, ако искаш».

«За какво става въпрос, бабо? Не ми разказвай приказки или подобни неща, не съм вече дете, а и не съм в подходящото настроение да слушам приказки, в които отдавна не вярвам».

«Да, може би наподобява приказка, мъничката ми. Добре го каза. Точно затова, когато мисля и си давам сметка, колко важна е била за мен, чувствам как тръпки ме побиват из цялото тяло. Ще ти разкажа живота ми, ако имаш желание да ме изслушаш, за да го сравниш в твоя и за да откриеш, че независимо голямата разлика в поколенията ни, ти и аз, не сме толкова различни».

Клер погледна Роуз за секунда. Роуз ѝ се усмихна подканващо, за да тръгне с мен. Беше развълнувана, тя познаваше историята ми до най-малките детайли, дори и най-интимните, един от които беше олицетворен чрез нея самата. Прие поканата ми с мълчаливо кимване, наведеният ѝ поглед фиксираше пода. Това беше нейният начин да ми благодари.

През дърветата слънцето смесваше цветовете на живота, обединявайки ги в едно единствено черно и равно петно, лишено от дълбочина. Седнали на същата, някогашна пейка, където ние дълги години преди това се любувахме на залеза през пролетта, опитвахме вкуса на един свят, който ни се откриваше в две измерения, с неопределени цветове, лишен от детайли и от контури, защото никой не изпитваше никакво съмнение относно красотата му. Следвахме с неподвижен поглед дъгата от цветове, изписана на небето, от дълбоко червено по върховете на затъмнените от слънцето дървета, до тъмно синьо в небесното пространство, така, както изглежда в очите ни, ако се гледа отдолу нагоре. Скоро тези цветове щяха да се разтворят като акварелна рисунка, забравена под дъжда. Червеното щеше да надделее над земята, за да направи място после на непрогледната тъмнина на нощта. Нощ без луна и с много звезди.

Клер полегна, подпирайки главата си на бедрата ми. Движеше очите си, следвайки очертанията на небето, за да преброи онези звезди, които вече се виждаха, въпреки че, дневната светлина още не бе угаснала напълно. Може би търсеше още някоя звезда на небето, някоя, която още не беше виждала и не беше открита от никоя обсерватория, от никой телескоп. Казват, че когато човек умре, се превръща в звезда. Хубаво е да мислим, че наистина е така. Погалих я и видях, че плаче, затова започнах разказа си.




Глава 2


Беше сутринта на тринадесети септември, хиляда деветстотин шестдесет и четвърта година, когато се качих на влака, който щеше да ме отведе от Чарлстон в Западна Вирджиния до Кливлънд, Охайо. Бях на тридесет и пет години, би трябвало да бъда зряла жена на тази възраст. От биологична гледна точка бях пораснала, да. Понякога даже се чувствах дори стара. Бягах от нещо или от някого. Бягах от един объркан живот, от една съвкупност от събития и ситуации, които вече не ми принадлежаха. Бях чувала, че ти става ясно дали си се откъснал наистина от едно място, когато в момента на заминаване, не изпитваш желанието да се обърнеш и да погледнеш за последен път, последната снимка на собственото си минало.

Дни наред СЃРµ упражнявах, представяйки СЃРё фундаменталния момент РЅР° потеглянето РјРё, фиксирания поглед напред РІ бъдещето Рё изминалото време, което щеше РґР° Р±СЉРґРµ изтривано СЃ РІСЃСЏРєР° РјРѕСЏ крачка. РђРєРѕ животът беше дантелена панделка, гледайки РјРѕСЏС‚ назад РІСЉРІ времето, щеше РґР° изглежда като зацапано Рё смачкано парче плат, загубило първоначалния СЃРё цвят. Заплетено тук Рё там, Р·Р° РґР° покаже основните фази РІ живота РјРё Рё Р·Р° РґР° РЅРµ РіРё забравя РїРѕ грешка или РїРѕ РјРѕРµ желание. Фазите РІ живота РјРё или РІ този РЅР° хората, които решаваха всичко вместо мен, менторите Рё гарантите РЅР° едно бедно момиче, обявено Р·Р° недееспособно. Бяха обсебили живота РјРё. Р’ РјРѕСЏ живот Р±СЏС…Р° потърсили Рё намерили възможност Р·Р° отплата РЅР° мизерното СЃРё съществуване. РќРµ намирах никаква разлика между моите решения Рё внушенията, които РјРё налагаха, независимо, че СЃРµ напрягах постоянно РґР° СЏ търся, Р·Р° РґР° СЃРµ убедя, че така Рµ правилно, че СЃР° РјРµ научили РЅР° правилните неща, че СЃСЉРј наистина тяхна дъщеря Рё имат пълното право Рё дълг РґР° упражняват правата СЃРё РІСЉСЂС…Сѓ мен. Дори Рё екстремните. РњРЅРѕРіРѕ пъти чувах как майка РјРё плаче тайно РІ спалнята СЃРё, докато баща РјРё РіРѕ РЅСЏРјР°. Горчиви сълзи Рё хлипане, заглушени РѕС‚ топка РѕС‚ плат, същите чаршафи които СЏ обгръщаха РїРѕ време РЅР° безсънните Сќ нощи, прекарани РІ премисляне РЅР° живота Сќ, един живот, откраднат РѕС‚ един РјСЉР¶, който СЃРµ държеше СЃ нея РЅРµ РїРѕ-РґРѕР±СЂРµ отколкото СЃ обувките СЃРё. РўСЏС… РїРѕРЅРµ РіРё лъскаше РѕС‚ време РЅР° време, Р° когато РЅРµ РіРѕ правеше, трябва РґР° РіРѕ свърши майка РјРё, иначе следваше РїРѕР±РѕР№. Често РіРѕ чувах вечер как СЃРµ РїСЂРёР±РёСЂР°, мъртво РїРёСЏРЅ, един олюляващ СЃРµ отказ РґР° приеме живота, затънал РІ бурета РѕС‚ джин Рё СѓРёСЃРєРё. Крещеше без РґР° СЃРµ интересува РѕС‚ часа Рё РѕС‚ жената, която може Р±Рё СЃРїРё или може Р±Рё Р±Рµ останала Р±СѓРґРЅР°, Р·Р° РґР° РіРѕ очаква, уплашена РѕС‚ това, как ще открие къщата или какво Р±Рё Сќ направил същата РЅРѕС‰. Баща РјРё СЏ биеше често. Биеше СЏ, ако тя СЃРµ преструваше, че СЃРїРё, когато той влизаше РІ тъмната стая като призрак, блъскайки вратата срещу стената, опитвайки СЃРµ РґР° СЃРµ задържи прав. Биеше СЏ, ако тя ставаше РґР° РіРѕ РїРѕРґРїСЂРµ или РґР° РјСѓ РїРѕРјРѕРіРЅРµ РґР° СЃРµ съблече, или РґР° СЃРё легне, РґРѕСЂРё облечен. Всичко беше РґРѕР±СЂРµ, стига нощта РґР° минеше колкото може РїРѕ-Р±СЉСЂР·Рѕ. РќРѕ СЃ нощта отминаваше Рё една част РѕС‚ живота Сќ. Мама изчакваше чудовището РґР° заспи, после отиваше РІ банята Рё СЃ РєСЉСЂРїР° намокрена СЃСЉСЃ студена РІРѕРґР°, попиваше следите РѕС‚ ударите. РђР· СЏ чувах, чувах как хълцаше РѕС‚ болка, заради ударите РїРѕ лицето Сќ, едно лице, което нямаше вече израз, форма или цвят. После майка РјРё идваше РїСЂРё мен. Често РјРµ намираше Р±СѓРґРЅР°, СЃ притворени очи, ужасена РѕС‚ това, което виждах всеки РїСЉС‚ изписано РЅР° лицето Сќ. Стисках РІ обятията СЃРё плюшеното СЃРё мече, представяйки СЃРё, че баща РјРё Рµ моята жертва. РўРѕРІР° мече беше един РѕС‚ малкото подаръци получени РѕС‚ него, Р·Р° един РјРѕР№ рожден ден преди три РіРѕРґРёРЅРё, когато той РїРѕ случайност беше трезвен. Благодарение РЅР° него СЃРµ научих РґР° мразя хората, докато всъщност, едно дете Р±Рё трябвало РґР° СЃРµ учи само РґР° обича. Майка РјРё РјРµ успокояваше, казваше РјРё, че всичко СЃРєРѕСЂРѕ щяло РґР° свърши Рё че РЅСЏРјР° нищо страшно, че татко Рµ само малко изморен, имал труден ден Рё животът РјСѓ Р±РёР» сложен, наложило СЃРµ било РґР° преживее тежки ситуации, както тази, когато съквартирантът РјСѓ Рё най-РґРѕР±СЂРёСЏС‚ РјСѓ приятел, СѓРјСЂСЏР» РІ ръцете РјСѓ, разкъсан РѕС‚ една РѕС‚ десетки хилядите гранати, експлодирали РїРѕ време РЅР° Втората Световна Р’РѕР№РЅР°, РІ която беше воювал. Винаги РјРё РіРѕ разказваше, РЅРёРєРѕРіР° РЅРµ пропускаше. Сякаш искаше РґР° оправдае поведението РЅР° този РјСЉР¶, който РЅРµ беше РѕРЅР·Рё, който СЏ беше привлякъл преди РјРЅРѕРіРѕ РіРѕРґРёРЅРё Рё беше предизвикал любовта Сќ, убеждавайки СЏ, че Рµ правилният РјСЉР¶ Р·Р° нея Рё че трябва РґР° СЃРµ оженят. Р? аз, Р·Р° РґР° Сќ доставя удоволствие, СЃРµ преструвах всеки РїСЉС‚, че чувам историята Р·Р° РїСЉСЂРІРё РїСЉС‚. Лежах сгушена мълчаливо РІ леглото РјРё Рё когато майка РјРё приключваше разказа СЃРё Р·Р° вечерта, СЃРµ доближавах Рё СЏ прегръщах, галех белезите РѕС‚ ударите, Р·Р° РґР° усетя колко СЏ боли. Вместо това, тя приемаше това обикновено действие като безкраен жест РЅР° любов, който отплащаше всичко Рё СЏ убеждаваше, че РІ крайна сметка, РІСЃРµ още СЃРё струва РґР° СЃРµ живее заради РЅСЏРєРѕРіРѕ. Заради мен. Р?звиняваше РјРё СЃРµ, докато напускаше стаята РјРё, едва РїРѕ-РєСЉСЃРЅРѕ разбрах, че РјРё СЃРµ РёР·РІРёРЅСЏРІР°, че РјРµ Рµ родила. Устните Сќ СЃРµ извиваха РІ лека СѓСЃРјРёРІРєР° РІСЉСЂС…Сѓ измъченото Сќ лице. РўРѕРІР° РјРµ успокояваше, защото още РЅРµ разбирах, че РЅРµ можех РґР° разбера всичко. РќРѕ знаех! Знае, че майка РјРё СЃРµ връща РІ свърталището РЅР° Р·РІСЏСЂР°. Криех главата СЃРё РїРѕ завивките, треперейки. Виждах един гладен Р·РІСЏСЂ СЃ човекоподобни черти, тези РЅР° баща РјРё, които аз допълнително загрозявах чрез силата РЅР° детската РјРё фантазия. Чудовището пируваше СЃ остатъците РѕС‚ майка РјРё, разкъсвайки месото Сќ СЃ острите СЃРё Р·СЉР±Рё. Картината Р±Рµ толкова жива, че РјРё СЃРµ струваше, че усещам РјРёСЂРёСЃР° РЅР° кръвта Сќ, обляла леглото РјРё. Чудовището РјРµ викаше, заповядваше РјРё РґР° вляза РІ стаята РјСѓ Рё РјРё подаваше парче РѕС‚ тялото Сќ, нейната СЂСЉРєР°. Същата СЂСЉРєР°, която преди минути РјРµ беше галила, сега лежеше безжизнена пред могъщите очи РЅР° съзнанието РјРё. РўРѕР·Рё кошмар РјРµ придружаваше често през цялата РЅРѕС‰ Рё през целия следващ ден, въпреки че, сенките Рё духовете обитаващи тъмата, РґР° Р±СЏС…Р° отстъпили пред светлината РЅР° деня. Беше едно мъчение, предопределено РґР° РјРµ следва през целия РјРё живот. Случи СЃРµ обаче нещо, което СѓСЃРїСЏ РґР° пресече тази зловеща магия. Всичко изчезна РІ деня, когато връщайки СЃРµ РѕС‚ колежа, открих майка РјРё безжизнена РІ банята. Беше потънала РІ локва РѕС‚ РєСЂСЉРІ, СЃ прерязани РѕС‚ студения профил РЅР° едно бръснарско ножче, вени. Чудовището беше влязло РІ нея Рё СЏ беше победило отвътре, изпивайки СЏ капка РїРѕ капка. РќРѕ фитилът РЅР° свещта, макар Рё разтопен, още РЅРµ Р±Рµ стигнал РґРѕ края Рё пламъкът, макар Рё слаб, гореше още. РўСЏ беше малка Рё обикновена жена, лишена РѕС‚ идентичност, Р° сега беше намерила начин РґР° СЃРµ справи СЃСЉСЃ Р·РІСЏСЂР° СЃРё. Беше РіРѕ направила РїРѕ СЃРІРѕР№ начин, точно този ден. РўРѕРІР° беше голямата Сќ победа. Онази сутрин, майка РјРё РјРё даде Р·Р° РїСЉСЂРІРё РїСЉС‚ нейната РІСЂСЉР·РєР° СЃ ключове. Най-накрая Р±СЏС… достигнала целта СЃРё, Р±СЏС… зряла Рё чувствах, че Р±СЏС… спечелила доверието Сќ, РґРѕСЂРё без особено усилие. РќРѕ без РґР° знам, тя също беше достигнала своята. Бях РЅР° двадесети РґРІРµ РіРѕРґРёРЅРё, когато започнах РґР° обслужвам чудовището Рё РґР° задоволявам всичките РјСѓ желания, РґРѕСЂРё Рё най-болните РјСѓ. Ръцете РјСѓ, краката РјСѓ, цялото РјСѓ тяло, сега беше посветено РЅР° мен, само РЅР° мен. Бях останала сама. Компанията РјРё РІ този ужас РјРµ беше изоставила, вече прекалено изморена, Р·Р° РґР° продължи тази РёРіСЂР° СЃ мен. Р?зморена РѕС‚ всичко, изморена РѕС‚ живота. Минаха три дълги РіРѕРґРёРЅРё, преди РґР° успея РґР° СЃРµ РѕСЃРІРѕР±РѕРґСЏ РѕС‚ него, РіРѕРґРёРЅРё, които РјРµ лишиха напълно РѕС‚ достойнство, унизена като жена Рё като човешко същество. Потърсих СЃРё работа като медицинска сестра РІ болницата Рё най-странното беше, че РјРµ взеха. РўРѕРІР° беше първото РјРё истинско спасение. Р?зхвърлих детските СЃРё спомени РІ кошчето Р·Р° боклук, което стоеше точно пред РґРѕРјР° РЅРё Рё събрах няколко, РІСЃРµ още ставащи Р·Р° носене дрехи, онези, които РЅРµ Р±СЏС… носила, докато той РјРµ изнасилваше Рё РЅРµ миришеха РЅР° спермата РјСѓ, РЅР° вонящото РјСѓ РЅР° алкохол повърнато Рё РЅР° моята РєСЂСЉРІ. Намерих СЃРё къща РїРѕРґ наем РёР·РІСЉРЅ града, доста неугледна, РЅРѕ ставаше Р·Р° живеене. Р’ крайна сметка, какво знаех аз що Рµ угледно? Предплатих СЃ малкото пари, които Р±СЏС… успяла РґР° събера, благодарение РЅР° дребни поръчки, които съседите РѕС‚ РґРѕР±СЂРѕ сърце РјРё Р±СЏС…Р° поверили. РўРµ знаеха Р·Р° ситуацията РјРё, сираче СЃ майка-самоубиец Рё предполагаха що Р·Р° живот имам СЃ такъв недостоен баща, СЃ когото Р·Р° нещастие, вече СЃРё Р±СЏС…Р° имали работа повече РѕС‚ един РїСЉС‚. Бях крила ревниво тези пари РІ една метална кутия, скрита РїРѕ една летва РІ РїРѕРґР°, РІ очакване РЅР° подходящия момент, Р·Р° РґР° РіРё използвам. Чудовището РЅРµ РјРё позволяваше РґР° работя, РЅРµ искаше РґР° печеля РјРѕРё СЃРё пари Рё РґР° стана независима, евентуално РґРѕСЂРё достатъчно силна, Р·Р° РґР° намеря кураж Рё РґР° РіРѕ докладвам пред властите. Заявяваше, че той представлява властта, Р° аз Р±СЏС… негово притежание Рё такова трябваше РґР° остана през целия СЃРё живот или РїРѕРЅРµ, докато той РЅРµ решеше РґР° РјРµ изхвърли СЃ ритници РѕС‚ къщата СЃРё. Когато всичко беше готово, зачаках СЃ нетърпение вечерта. Проследих РІСЃСЏРєР° негова стъпка, докато СЃРµ подготвяше Р·Р° излизане, опитвайки СЃРµ РґР° РЅРµ издам емоциите СЃРё. РџСЂРёРїРѕРјРЅСЏС… СЃРё предишните вечери, как СЃРµ чувствах, когато виждах един баща РґР° излиза РѕС‚ РґРѕРјР° Рё това, което щеше РґР° СЃРµ случи РїРѕ-РєСЉСЃРЅРѕ, когато едно чудовище щеше РґР° влезе РЅР° негово място РІ обиталището. Р?сках Рё РІ този момент РґР° повторя всичко, РґРѕСЂРё Рё изражението РЅР° лицето РјРё, както мимовете РїРѕ време РЅР° изпълнението СЃРё. РўРѕР№ доближи врата, отвори СЏ. После СЃРµ СЃРїСЂСЏ Рё СЃРµ РѕР±СЉСЂРЅР° РєСЉРј мен.

«Няма ли да си лягаш?».

«Още не».

«Защо?».

«Защото още не ми се спи. Малко по-късно».

«Както искаш. Не се преуморявай. Знаеш, че ми е неприятно да те виждам изморена, кара ме да се чувствам като лош баща».

За секунда сърцето ми спря. Ако в този момент смъртта ме беше сполетяла, щях да я приема с отворени обятия. Не отговорих, погледнах го, после загатнах едно леко „да“ с кимане.

«Лош баща ли бях, Мелани?», продължи той, сякаш изпитваше удоволствие от този кървав разпит «Отговори ми, мамка му! Лош баща ли бях, а?».

«Не», отговорих плачейки и клатейки диво главата си, за да потвърдя отговора, в който аз очевидно не вярвах. Треперех. Хвана ухото ми и го изви силно, толкова силно, че тогава си помислих, че ще ми го откъсне.

«Браво, РјРЅРѕРіРѕ РґРѕР±СЂРµ. Така Рµ РїРѕ-РґРѕР±СЂРµ, РјРЅРѕРіРѕ РїРѕ-РґРѕР±СЂРµ. Винаги СЃРё била РґРѕР±СЂРѕ момиче, РјРЅРѕРіРѕ РґРѕР±СЂРѕ момиче. РўСЂСЏР±РІР° винаги РґР° СЃРµ подчиняваш РЅР° татко. Р’ крайна сметка аз те издържам, както издържах цял живот онази мръсница майка ти, като паразит. Р? гледай РґР° те намеря РІ леглото като СЃРµ прибера или ще имаш проблеми, големи проблеми! РЇСЃРЅРѕ?В».

Пусна ухото ми и излезе затръшвайки вратата. Останах неподвижна още няколко минути, за да съм сигурна, че няма да се върне вкъщи за нещо забравено, както вече се беше случвало. Помня, че веднъж се върна, за да вземе пистолет, който криеше в едно чекмедже, вече зареден с патрони и готов за употреба. Тогава видях за първи и за последен път това оръжие, никога не узнах къде изчезна след това или дали го беше използвал срещу някого. Той усети, че го гледам докато го вмъкваше в колана на панталона си, бях много малка. Погледна ме.

«Е? Какво ме зяпаш! Трябва да си благодарна на Бога, че още не съм го използвал срещу вас!».

Замръзнах вкаменена, очите ми бяха широко отворени, устата зейнала с едно изражение подобно на онова, когато получих плюшеното си мече, но без усмивката. Учудих се как е възможно от устата му да излезе божието име. Бях виждала пистолет само на някои табели с реклами, още нямаше телевизия, затова и не знаех за какво служи този предмет и защо той беше толкова ядосан, че го бях видяла в този момент. Майка ми ми се притече на помощ.

«Ела, скъпа, ела с мен. Татко е много зает, не е ядосан на теб. Не бива да си го мислиш, нали?».

«Добре, мамо».

Разтворените ѝ длани затискаха устата ми, така че, едва успях да отговоря, сякаш искаше да спре някой неподходящ отговор или сякаш искаше да ме задуши, за да ми спести всички болки през годните, защото знаеше със сигурност, че ще ги преживея. Ръцете ѝ миришеха на сапун. Обожавах това ухание, защото миришеше на цветя, миришеше на мама.

РќРµ СЃРµ РІСЉСЂРЅР°. През минутите РЅР° очакване мамех времето, вкусвайки сълзите СЃРё Рё опитвайки СЃРµ РґР° СЃРё СЃРїРѕРјРЅСЏ РІ РєРѕР№ момент РѕС‚ миналото РјРё, вече Р±СЏС… РіРё опитала СЃСЉСЃ същия РІРєСѓСЃ. Р?мах богат набор РѕС‚ мостри СЃ различни РІРєСѓСЃРѕРІРµ, РЅРѕ тези РІ момента РЅРµ отговаряха РЅР° познатите РјРё вече. Бях открила РЅРѕРІ РІРєСѓСЃ, сълзите РјРё Р±СЏС…Р° станали леко сладки. Р?зтичах РІ стаята, взех парите СЃРё Рё РіРё пъхнах РІ куфара. Слязох РЅР° пръсти РїРѕ стълбите, отворих вратата Рё погледнах навън, страхувайки СЃРµ РґР° РЅРµ РіРѕ РІРёРґСЏ пред мен, казвайки “Предупредих те, трябваше РґР° РјРµ послушаш, мърло! Сега ще загазиш!”. РќРѕ сянката РјСѓ СЏ нямаше, РЅРёРєРѕРіР° повече нямаше РґР° СЏ РІРёРґСЏ. Една крачка, РґРІРµ крачки, три крачки. Р’СЃРµ РїРѕ-Р±СЉСЂР·Рѕ, почти тичайки. Завих РїРѕ уличката РІРґСЏСЃРЅРѕ, РІРёРґСЏС… РіРѕСЃРїРѕРґРёРЅ РЎРјРёС‚ РЅР° вратата РЅР° къщата РјСѓ, докато оправяше цветята РІ саксии, поставени РЅР° входните стълби. Децата РјСѓ, Мартин Рё Сенди, СЃРµ въртяха около него като пеперуди около красиво цвете. РўРѕР№ СЃРµ шегуваше СЃ тях Рё СЃ майка РёРј, която също беше дошла РЅР° прага РЅР° къщата Рё РіРё гледаше усмихнато. Забавих крачка, Р·Р° РґР° РІРёРґСЏ РїРѕ-РґРѕР±СЂРµ тази картина РЅР° щастливо семейство - такова, каквото аз РЅРёРєРѕРіР° РЅРµ Р±СЏС… имала – Рё Р·Р° РґР° СЏ отнеса СЃ мен, преструвайки СЃРµ, че РїРѕРЅРµ отчасти Рµ Рё малко РјРѕСЏ. През последвалите пет РіРѕРґРёРЅРё баща РјРё РЅРёРєРѕРіР° РЅРµ РјРµ потърси. Още РїРѕ-малко РЅСЏРєРѕР№ РјРё каза какво Рµ направил. Когато СЃРµ върнах без желание Сѓ РґРѕРјР°, РІ деня РЅР° погребението РјСѓ, съседите РјРё разказах, че когато СЃРµ върнал Сѓ РґРѕРјР° през нощта РЅР° заминаването РјРё, мъртво РїРёСЏРЅ, както винаги, започнал РґР° крещи, вдигайки РЅР° крак цялата улица. РќРёРєРѕР№ РЅРµ РјРµ беше РІРёРґСЏР» РґР° излизам, РЅРёРєРѕР№ РЅРµ СѓСЃРїСЏР» РґР° отговори РЅР° въпросите, излизащи РѕС‚ отровената РјСѓ СЃ алкохол уста. Казаха РјРё, че чрез съмнителните СЃРё познати даже разбрал РєСЉРґРµ СЃСЉРј, РЅРѕ решил РґР° РјРµ остави РЅР° РјРёСЂР° Рё РґР° РЅРµ РјРµ преследва, защото знаел, че РЅРµ Р±РёР» РґРѕР±СЉСЂ баща Рё щял само РґР° РјРµ нарани, ако РјРµ принудел РґР° СЃРµ РІСЉСЂРЅР° РїСЂРё него. Бях решила РґР° СЃРё тръгна Рё Р·Р° него това беше достатъчно. РќСЏРєРѕР№ каза, че искал РґР° награди смелостта РјРё Рё способността РјРё РґР° РіРѕ укротявам. РќРµ повярвах Рё РЅР° РґСѓРјР° РѕС‚ казаното, РЅСЏРєРѕРё РѕС‚ хората РґРѕСЂРё РЅРµ РјРµ познаваха, РЅРѕ после фактът, че може Рё РґР° Рµ РІСЏСЂРЅРѕ, РјРµ СѓСЃРїРѕРєРѕРё, защото той изобщо РЅРµ РјРµ интересуваше. Чудовището беше умряло, убито РѕС‚ РґСЂСѓРіРѕ чудовище, РїРѕ РІСЃСЏРєР° вероятност, РїРѕ време РЅР° оправяне РЅР° сметки.

Беше около девет часа на 15 септември 1960 година. Валеше като из ведро вече от три дена без прекъсване, щеше да вали още. Тъкмо се бях пробрала от работа. Често изкарвах по-дълги смени, за да спечеля малко повече пари. За пет години бях събрала достатъчно пари и с малък допълнителен кредит щях да си купя най-сетне къща, цялата само за мен. Животът ми се беше променил, най-накрая откривах постепенно идентичността ми. Може би все още много слаба, но въпреки това, моя. Работата ми помогна много в това. Помогна ми да поизгладя събраните през годините рани, но болката остана под многобройните белези, разположени по цялото ми тяло. Една пространна болка, доста по-поносима, макар и постоянна, която не оставяше възможност на душата ми да си почине. Сложих полуфабриката във фурната и седнах на масата в очакване да се приготви, държейки главата си между ръцете.

От няколко години вече имаше телевизия, но само някои богати семейства можеха да си позволят покупката му. Аз, със сигурност, не. В редките случаи, когато предаваха нещо интересно, спирах пред витрините на магазините за електроуреди, където се събираха и други като мен, които не можеха да си позволят телевизор. Щом обаче, дойдеше време за затваряне, обичайният, пълничък мъж с мустаци се приближаваше, защитен от витрината, за да съобщи, разтваряйки отчаяно ръцете си, че „предаванията за деня са приключили“ или че утре щяло да има „чудесни оферти в магазина, на които ние нямало да можем да устоим, за да отнесем най-накрая в дома си един телевизионен апарат“. Тези думи бяха изписани на лицето му, нямаше нужда да ги произнася. Опитвах да се пъхна и в някой бар от онези, които поставяха телевизор на разположение на клиентите, предимно през студените, зимни месеци или през дъждовните вечери. Но миризмата от алкохолните изпарения ме удряше веднага в главата и ми напомняше баща ми, което ме принуждаваше да побягвам като затворник в търсене на пътя към свободата.

РЈ РґРѕРјР° имаше едно старо радио, което включвах РѕС‚ време РЅР° време, когато изпитвах желание РґР° чуя нечии глас, който Рµ достатъчно далечен Рё който РЅРµ очакваше отговорите РјРё или какъвто Рё РґР° Рµ разговор СЃ мен. Бях РіРѕ намерила РЅР° една сергия Р·Р° втора употреба, Р·Р° няколко долара. Беше развалено, РЅРѕ продавачът РјРё гарантира, че можело РґР° СЃРµ оправи лесно. РљСѓРїРёС… РіРѕ без РґР° СЃСЉРј СЃРёРіСѓСЂРЅР°, че сключвам РґРѕР±СЂР° сделка, Р° един приятел предложи РґР° РјРё РіРѕ оправи гратис. Казваше СЃРµ Райън. РўРѕР·Рё РјСЉР¶ беше единственият човек, способен РґР° РјРё даде едно здраво Рё безусловно приятелство, точно РѕС‚ каквото имах невероятна нужда Рё каквото РЅРµ Р±СЏС… имала през целия СЃРё живот. Дори Рё СЃРїСЂСЏРјРѕ него оставах РїРѕ-СЃРєРѕСЂРѕ затворена РІ различни аспекти, РЅРѕ докато другите СЃРµ чувстваха длъжни РґР° сондират слабостите РјРё, той РіРё уважаваше. Райън РЅРёРєРѕРіР° РЅРµ РјРµ питаше нищо свързано СЃ миналото РјРё, РЅРµ осъждаше РЅРёРєРѕРіР° действията РјРё като лоши или РґРѕР±СЂРё, нито малкото РёР·Р±РѕСЂРё които Р±СЏС… направила откакто живеех като СЃРІРѕР±РѕРґРЅР° жена. Разбираше, когато имах желание Р·Р° разговор, защото изсипвах всичко като придошла река, Р° той просто изслушваше. Приемаше ранимостта РјРё, изразена чрез мълчания, когато исках РґР° остана сама, Р·Р° РґР° мачкам листа РѕС‚ салата РІСЉСЂС…Сѓ кухненския плот. Когато забелязваше, че РёРґРІР° РЅСЏРєРѕР№ РѕС‚ тези РјРѕРё чести моменти, той РјРµ поздравяваше СЃ козируване Рё СЃРµ оттегляше СЃ маршова стъпка, без РґСѓРјР° РґР° каже, затваряйки внимателно вратата зад себе СЃРё. Караше РјРµ РґР° СЃРµ смея, караше РјРµ РґР° СЃРµ чувствам РґРѕР±СЂРµ. Както РЅРёРєРѕРіР° РЅРµ СЃРµ Р±СЏС… смяла Рё РЅРµ СЃРµ Р±СЏС… чувствала РІ предишния РјРё живот. Р?зпитвах нещо РєСЉРј него, някакво странно чувство, което РЅРµ можех РґР° разпозная или РґР° РјСѓ дам РёРјРµ. Един ден, когато Р±СЏС…РјРµ един срещу РґСЂСѓРі, СЃ явното намерението РґР° СЃРµ целунем, използвайки сила РіРѕ отблъснах. Р?зпитах страх. Тогава РЅРµ разбрах РѕС‚ какво, РЅРѕ знаех, че РјРµ Рµ страх. Въпреки това, този незрял жест РѕС‚ РјРѕСЏ страна, РЅРµ РіРѕ отказа Рё той продължи РґР° СЃРµ държи както винаги СЃ мен. Един ден РјРё каза, че семейството РјСѓ СЃРµ мести, заради работата РЅР° баща РјСѓ Рё РЅСЏРєРѕРё проблеми, СЃ които трябвало РґР° СЃРµ справят. РќРµ РјРё каза РєСЉРґРµ отиват РґР° живеят, ставало РІСЉРїСЂРѕСЃ Р·Р° СЃРёРіСѓСЂРЅРѕСЃС‚. Затова трябвало РґР° заминат Р·Р° известно време Рё нямало РґР° РјРѕРіР° РґР° СЃРµ свържа СЃ него РїРѕ никакъв начин. РќРѕ РЅРµ бивало РґР° СЃРµ опасявам, защото той щял РґР° РјРµ потърси, щели СЃРјРµ РґР° държим РІСЂСЉР·РєР° Рё щял РґР° СЃРµ обади веднага щом ситуацията СЃРµ успокояла. „Обещавам ти, Мелани. Дай РјРё ръката СЃРё, сложи СЏ тук Рё почувствай. Усещаш ли сърцето РјРё?“ – това Р±СЏС…Р° последните РјСѓ РґСѓРјРё, докато поставяше ръката РјРё РІСЉСЂС…Сѓ гърдите РјСѓ Рё преди последното РјСѓ козируване Рё последния РјСѓ марш, който предизвестяваше заминаването РјСѓ. РќРµ отговорих РЅР° думите РјСѓ тогава, СЃ РґСѓРјРё, които всъщност исках РґР° изкажа Рё които заседнаха РЅР° гърлото РјРё, задавено РѕС‚ плач Рё отнемащ РјРё РІСЉР·РґСѓС…Р°.

Чрез онова радио което ми напомняше присъствието му в живота ми, слушах пасивно радиопредаванията, новините, метеорологичните прогнози, песните на Бийтълс, Хендрикс, Армстронг и Ролинг Стоунс. От няколко години и един млад мъж беше се появил на музикалната сцена. Казваше се Елвис Пресли, един бял младеж, който побъркваше всички момичета, когато пееше по време на изявите си, използвайки определени движения в интимната област. Младите жени не се опасяваха да употребят голяма част от заплатите си, за да си купят плочите му или да присъстват на концертите му, мечтаейки, може би, да се хвърлят в нищото и силните му ръце да ги поемат още в полет. Треската по хубавия младеж от Мемфис зарази и мен. В един магазин намерих плочата му и я купих, макар у дома да нямах грамофон. Месеци наред събираше прах, изложена у дома на показно място. Обожавах я мълчаливо, случваше ми се да се спра и да я наблюдавам няколко минути, а всеки път щом вземех заплата, ми се искаше да купя грамофон, за да мога най-сетне да я чуя. За младите жени на двадесет и осем години като мен, Елвис беше темата, която обсебваше разговорите между колежките, обедните почивки, всеки момент от деня. Вероятно било да е добра партия във всички аспекти. Колежките ми - „другите“, както често ги наричах, описваха прекалено детайлирано еротичните си фантазии спрямо този млад мъж. Някои от тях споделяха, че не биха имали проблем да изоставят мъжа и децата си, ако „красавецът“ им даде и най-малка надежда. Не ги разбирах докрай тези разговори, не бях способна да преценя силата на изходящата енергия, която ги подхранваше. Когато обаче се говореше за секс, изпитвах чувство на силно неудобство, чувствах как срамът у мен се ражда и надига от вътрешностите ми, задушаващ като ръце стегнати около шията ми с намерението да ме задушат. Сексът ми напомняше чудовището, страданието ми, болката и всички унижения, които трябваше да понасям, вкусът на спермата на един болен мъж, разстлана върху младия ми корем, върху бледата ми кожа, която би трябвало да познава само чистота и невинност, на кръвта ми и онази на майка ми, изливана всеки ден върху белите чаршафи на едно вечно неоправено легло. Познатите ми усетиха, че нещо с мен не е наред. Някои от тях не се намесваха, други го правеха под претекста, че искат да ми помогнат.

«Какво има, Мел?».

«Нищо, защо питаш?».

«Така. Много си странна.».

«Такава съм, какво да направя?», отговарях, разтваряйки ръце като знак на примирение с начина ми на живот.

«Жени ли харесваш?».

«Моля?».

«Попитах дали харесваш жени, дали по тях си падаш?».

«Жени ли? Не говори глупости, моля!».

«Толкова години вече, един път не разказа някоя история за секс с мъж, докато ние всичките сме го правили. Добре, може би още не си го правила, но може би, би искала да го направиш и може да се посъветваш с нас. А ти, какво? Свиваш се в черупката си като костенурка».

Как можех да кажа, че моят „първи път“ беше на пет годинки е че той беше баща ми? Каза ми, че ще си поиграем. Как можех да ѝ кажа, че играта която той беше измислил за мен и която се състоеше в безсрамно изследване на интимните ми части, всъщност никак не ми беше харесала, защото на онази възраст предпочитах да играя с кукли, както всяко друго момиче? Как можех да ѝ извикам в лицето, че ако не бях играла с него така, той щеше да принуди майка ми да се подложи на същото, но с различни и много по-строги, подходящи за възрастни правила.

«Това е тема, която не искам да коментирам, няма специална причина. Може би не съм готова още или никога няма да бъда. Така е и толкоз».

«Добре, Мел, както искаш. Довечера момичетата ще правят пижамено парти. Р?скаш ли РґР° дойдеш?В».

«Ще има ли мъже?».

«Не».

«Ще се говори ли за секс?».

«Не знам, но се опасявам, че да».

«Тогава не, благодаря. Няма да има какво да кажа и ще бъда само в тежест за всички».

Когато се прибрах същата вечер, взех плочата на Елвис и я изхвърлих в кофата за боклук.



Чух звънецът да звъни веднъж, после още веднъж, докато успях да отворя вратата.

В«Р?двам!В», извиках силно.

Когато отворих вратата, пред мен стоеше един полицай. Валеше като из ведро. Униформата на полицая беше вир вода, макар да беше слязъл току-що от колата, паркирана на няколко метра от входната ми врата. Колегата му седеше още на мястото на шофьора и гледаше към нас. Тялото му беше приведено напред, а очите му гледаха нагоре, за да наблюдава сцената по-добре през пролуката на прозореца.

«Добре вечер», казах учудена.

«Добър вечер. Вие ли сте госпожица Мелани Уорън?».

«Да, аз съм, какво има?».

Бях стресната и объркана от мигащите светлини на автомобила им, които ме заслепяваха и очертаваха небесносини сенки в нощта, които огъваха телата си срещу земята и фасадата на сградата.

«Полицай Паркър, госпожице, може ли да вляза?», попита той, докато ми показваше служебната си карта с негова снимка отпреди някоя и друга година. Оставих го да влезе, доближих се до вратата, но без да я затварям.

«А колегата ви отвън?».

«Не се притеснявайте, той ще чака там. Тук съм заради баща ви, господин Брад Уорън».

Останах безмълвна и неподвижна, в очакване мъжът да продължи и ми каже защо е тук. Зададох си хиляди въпроси, запитах се, дали чудовището отново е действало и коя ли е жертвата му. Помислих си, че е участвал в някой побой. Опасявах се, че ме е потърсил и че се е свързал с полицията и че чрез тях ме е намерил, за да ме задължи да се върна с него у дома.

«Какво е направил баща ми?», попитах, докато свитите ми в юмруци ръце, облени в студена пот, мачкаха нервно плата на полата ми.

«Бил Рµ СѓР±РёС‚, госпожице РЈРѕСЂСЉРЅ, съжалявам. Динамиката РЅР° случилото СЃРµ още РЅРµ РЅРё известна, случаят РЅРµ Рµ приключен Рё разследването продължава. РўСЂРё изстрела РѕС‚ пистолет СЃР° причината, РѕС‚ които един фатален РІ главата. Съседите СЃР° чули изстрели, три последователни изстрела, произхождащи РѕС‚ Р±СЉСЂР·Рѕ движещ СЃРµ автомобил. Когато излезли, видели тялото РЅР° баща РІРё, проснато РЅР° земята, потънало РІ локва РѕС‚ РєСЂСЉРІ. Бил РІ безсъзнание, РЅРѕ РІСЃРµ още жив. Починал Рµ РїРѕ-РєСЉСЃРЅРѕ, РЅР° РїСЉС‚ РєСЉРј болницата. Р?зглежда като екзекуция, оправяне РЅР° сметки».

Продължавах да мълча, бях странно тиха, почти спокойна. Не показвах никаква емоция. Очите ми бяха вперени в краката ми, без да ги виждат, студената пот беше изчезнала, юмруците ми се бяха разтворили и най-накрая бяха пуснали плата на полата ми, сърцето ми биеше отново в нормален ритъм. Чувствах се добре, ужасно добре. Разкаях се за това чувство на чиста злина, разкаях се и за разкаянието ми спрямо това естествено изразено чувство.

«Госпожице, добре ли се чувствате?».

Кимнах, всичко беше чудесно.

«Пиян ли е бил?».

«Не, не е бил пиян, нивото на алкохол в кръвта му е било в нормата».

Погледнах РіРѕ РІ очите, РЅРµ можех РґР° повярвам РІ приказката СЃ щастлив край, където всички лоши стават внезапно РґРѕР±СЂРё Рё живеят РґРѕ края РЅР° живота СЃРё щастливи. Р?ли баща РјРё наистина беше СЃРµ променил след изчезването РјРё?

«Пиеше ли баща ви? Често ли беше пиян?».

Лъжи! Отричай болката от изгарящия белег на лъжата, отпечатан върху кожата на душата! Непременно!

«Случвало се е, както може да се случи и в най-добрите семейства».

«В какви взаимоотношения бяхте с баща ви?».

Мигове на осезаемо съмнение в търсене на лъжовни думи и следователно, липсващи. Желание да сложа веднъж завинаги „край“ на всичко. Беше правилният момент, който очаквах.

«Нормални взаимоотношения, каквито са обичайни между един баща, бивш военен и едно момиче».

«Много ли беше строг баща ви с вас?».

Не отговорих, възпротивих се. Погледнах го за миг, почти непокорно, после се предадох и отново отместих погледа си от него.

«Наранявал ли ви е някога? Биеше ли ви?».

Р?злъжи още веднъж! Бъди постоянна РІ срама СЃРё, Р·Р° РґР° запазиш достойнството СЃРё!

«Не…».

«Не? Сигурна ли сте?».

«Да, сигурна съм, господин полицай…».

«Добре. Преди колко време напуснахте дома на баща си?».

«Преди пет години».

«През 1955, значи», повтори той, докато си записваше нещо в бележника.

«Може ли да ви попитам за причината?».

«За РґР° започна РјРѕР№, собствен живот, полицай! Вече Р±СЏС… РЅР° двадесет Рё шест РіРѕРґРёРЅРё, нямах собствен РґРѕРј, собствено семейство, работа! Р?сках РґР° живея самостоятелно Рё независимо. Бях изморена РґР° РјРµ издържа Рё РґР° моля хората Р·Р° нещичко, Р·Р° РґР° имам пари Р·Р° собствените РјРё желания».

Полицаят записваше, несмутим и без да ме гледа, също като журналист по време на интервю, направено на шампионата по бейзбол. Ужасно ме дразнеше нормалното му и сдържано отношение, задачата му да задава въпроси на хората и умението му да я приключи безпроблемно.

«Преди да напуснете предишния си дом или и през последвалите години държахте връзка с него?».

«Не», отговорих аз. Съжалих обаче веднага Рё СЃРµ поправих, В«Р?ли РїРѕ-точно, РґР°, РЅРѕ СЂСЏРґРєРѕВ».

«Не чувствахте ли потребност да се срещате, да си говорите, да си разкажете как прекарвате дните си?».

«Вие полицай ли сте или психолог?», възкликнах. Границата ми на търпимост беше премината вече. Река, която е по-висока от собствения си бряг, не може да задържи водите си и да продължи да тече надолу, без да се излее навън и да причини смърт и разрушения.

«Всъщност и двете. Моля ви, Мелани, отговорете на въпросите ми. Това ще ни помогне да приключим случая. Разчитам на сътрудничеството ви, макар да си давам отлична сметка, че изживявате труден момент».

Не беше разбрал абсолютно нищо, но както винаги се примирих и отговорих дистанцирано на въпросите му, сякаш не се отнасяха за мен.

«От деня, в който напуснах онзи дом, нямах нищо повече за споделяне с баща ми. Поех живота си в ръце, взех си вещите и си тръгнах. Намерих този малък апартамент, където живея в момента, и работа като медицинска сестра в болницата. Постепенно станах независима, всичко вървеше добре. Баща ми от своя страна, можеше да поеме в ръцете си собствения си живот, без да се налага да издържа дъщеря си. Не сме се търсели и преди, когато живеех с него, никога не сме си споделяли. Каква би била причината да започнем да го правим след заминаването ми?».

«Разбирам. Преди да напуснете къщата, забелязахте ли нещо странно в баща си или дали е имал някакви проблеми за нещо или с някого?».

«Не, доколкото ми е известно, полицай. Не».

«Благодаря, Мелани. Сега бих искал да ви попитам някои неща във връзка с майка ви, ако може».

Всъщност не можеше и още как да не можеше! Не исках да безпокоя отново майка си, която беше тормозена достатъчно дълго по време на живота си. Опасявах се от въпросите, които можеше да ми зададе, но се подложих и на този разпит.

«Майк а ви Джейн се е самоубила през 1951 година. В документите пише, че именно вие сте открили тялото й, след като сте се прибрала от колежа. Бихте ли потвърдили това?».

«Да, потвърждавам. Майка ми даде връзка с ключове за първи път, именно онази сутрин».

«Следователно е ясно, че майка ви е планирала жеста си, не е бил някакъв импулс».

«Да. Така предполагам…».

Грешен отговор, Мелани!

«Да. Можете ли да разкажете, какви бяха взаимоотношенията между вас и майка ви, както между майка ви и баща ви, моля?».

Шах и мат. Царицата падна. Не дишах, опитах да се затворя в черупката ми, търсейки най-краткия път към нея. Но черупката беше останала отворена и мъжът ме виждаше, следваше ме, улавяше ме и ме изваждаше навън. Всеки път, без изход. Лъжи, най-добре продължавай да лъжеш!

«Майка ми беше болна. Не беше лоша майка, напротив! Но беше слаба и често разумът я напускаше. Често я чувах да плаче през нощта, но бях прекалено малка, за да ѝ помогна».

«Разбирам. В документацията пише, че баща ви често е крещял и често се е прибирал късно вечер, напълно пиян, вярно ли е?».

«Да, случвало се е».

«Случвало се, ясно. Това повлия ли на екстремния жест, извършен от майка ви?».

«Не знам, бях твърде малка, казах ви».

«Мелани, когато майка ви е починала, вие сте била на двадесет и две години, не сте била малка».

Той грешеше. Душата на майка ми беше умряла много по-рано, това, което аз намерих, студено и неподвижно, потънало в собствената си кръв, беше обвивката на призрака й.

«Полицай, в момента се чувствам много изморена, казах, опитвайки да се използвам единствения път за бягство, който ми оставаше».

«Разбирам, Мелани, разбирам ви. Моля ви само да отговорите на още един, последен въпрос. Как продължиха взаимоотношенията между вас и баща ви, след смъртта на майка ви и преди да напуснете дома си?».

Р’ леглото, РїРѕРґ звуците РЅР° ударите РјСѓ РІ сърцевината РЅР° нощта! Ето как Р±СЏС…Р° продължили взаимоотношенията РЅРё. Животните, които отиваха РЅР° заколение, Р±СЏС…Р° РїРѕ-уважавани РѕС‚ мен, защото накрая биваха убити Рё изядени, тоест, изчезваха. РђР· оставах жива, ранена отвътре Рё отвън, принудена РґР° СЃРµ гледам РІСЃСЏРєР° сутрин РІ огледалото, Р·Р° РґР° търся новите СЃРё белези, които обогатяваха моята уникална колекция. Още една лъжа, само още една, последна. Р?ли РїСЉРє РЅРµ.

«Баща ми се промени след онзи ден, стана напълно отсъстващ. Чувстваше се неспособен да се грижи за мен, тъй като смяташе, че се провалил напълно в опита да спаси съпругата си. Сподели ми го една вечер, докато плачеше».

«Обяснете по-добре».

«Това, което пише в досието му е вярно. Баща ми се връщаше често късно вечер и обикновено беше пил доста. Крещеше на майка ми, изкарваше си на нея гнева, че не може да ѝ помогне, да я обича, както всъщност трябваше и би искал. Крясъците ехтяха в къщата и се чуваха и отвън, съседите винаги ме гледаха особено на другата сутрин, сякаш ми съчувстваха, сякаш ме съжаляваха. Когато майка ми умря, баща ми се предаде. Може би и той умря в известен смисъл онзи ден с нея. Дистанцира се напълно от мен, прекарваше дните си в хола, четейки».

Р? РґР° обмисля как РґР° РјРµ изнасили отново същата вечер, СЃРё помислих. РќРѕ внимавах РјРЅРѕРіРѕ РґРѕР±СЂРµ РґР° РЅРµ РјРё СЃРµ изплъзне.

«Следователно, вие се почувствахте изоставена и решихте да си тръгнете като започнете свой, собствен живот».

«Да, господин полицай, така е».

За първи път можех да дишам.

«Благодаря, Мелани. Р?звинете РјРµ Р·Р° всички неподходящи РІСЉРїСЂРѕСЃРё, които РІРё зададох РІ този момент, РЅРѕ както сама можете РґР° СЃРµ досетите, беше необходимо. Сега картината СЃРµ изяснява».

Погледна ме мило, аз му отвърнах. Любезност примесена с фрустрация. Криех лицето си опетнено от лъжата, скрита в гънките на страха ми, там, където беше останало още малко място, за да потъна напълно и да избягам. Както онзи ден, в който защитена от тъмната нощ без луна и звезди, стоях неподвижна на вратата на леговището, за да наблюдавам как чудовището разкъсваше жертвата си. Както в деня, когато излязох от дома с ключовете в ръка за първи път, без да ме интересува нищо друго и преди всичко, какъв беше повода накарал майка ми да ми ги даде. Както всички онези дни, когато исках да кажа на майка ми, че я обичам, но не го направих.

«Трябва да дойдете до централата, за да попълним профила и да се подпишете, после ще поискат от вас да разпознаете тялото и да уговорите всичко необходимо във връзка с организацията по погребението».

«Добре, ще го направя утре сутринта».

РЈСЃРјРёС…РЅР° РјРё СЃРµ Рё СЃРё тръгна. Останах права РґРѕ отворената врата, влажният РѕС‚ дъжда РІСЉР·РґСѓС… мокреше лицето РјРё, смесвайки СЃРµ СЃСЉСЃ сълзите РјРё. Колегата РјСѓ запали двигателя РЅР° колата, погледна РјРµ Рё РјРё помаха Р·Р° поздрав СЃ СЂСЉРєР°. Отвърнах РјСѓ. Полицай Паркър отвори вратата РЅР° автомобила Рё без РґР° СЃРµ интересува РѕС‚ дъжда, който РіРѕ мокреше, СЃРµ СЃРїСЂСЏ Рё РјРµ погледна, после РјРё помаха. Каза РјРё нещо, което РЅРµ разбрах, една далечна гръмотевица РїРѕРєСЂРё гласа РјСѓ. Лицето РјСѓ беше СЏСЃРЅРѕ, значи Р±Рё трябвало РґР° Рµ нещо хубаво. Кимнах СЃ глава, обърнах СЃРµ Рё влязох РІ къщата, затваряйки вратата след мен. Мигащата светлина РѕС‚ синята лампа беше изчезнала, РґРѕРјСЉС‚ РјРё беше отново като преди Рё аз също. Върнах СЃРµ РІ кухнята, ястието което топлех беше вече студено. РќРµ Р±СЏС… гладна вече, РЅРµ Р±СЏС… Рё жадна, нямах РґРѕСЂРё РІСЉР·РґСѓС… РІ дробовете СЃРё. Гърлото РјРё беше издрано РѕС‚ плачът, който потисках през цялото време. „Защо РґР° плачеш? Р? Р·Р° РєРѕРіРѕ?“. РќРµ намирайки отговор РЅР° този РІСЉРїСЂРѕСЃ, всички прегради паднаха, разрушавайки светкавично всичките РјРё защити. Предадох СЃРµ безусловно РЅР° това, което отдавна очаквах СЃСЉСЃ сърцето СЃРё. Чудовището беше мъртво Рё нямаше повече РґР° РјРµ наранява. Да, чудовището беше най-накрая мъртво, убито РѕС‚ РґСЂСѓРіРѕ чудовище. Щеше РґР° РіРѕСЂРё РІ адския РѕРіСЉРЅ, РЅРёРєРѕРіР° повече нямаше РґР° срещне майка РјРё, защото Р±СЏС… СЃРёРіСѓСЂРЅР°, че тя обитаваше РІ рая. Сега Р±СЏС… СЃРёРіСѓСЂРЅР° РІ това. Мъртъв, СѓР±РёС‚ през единствената вечер, когато РЅРµ беше РїРёР» алкохол, колко интересно! Може Р±Рё, защото през онази вечер чудовището беше просто човек, РЅРµ беше облякъл сценичния СЃРё костюм, този, който РіРѕ правеше силен Рё агресивен. Беше направил голяма грешка, фатално недоглеждане. Беше намалил бдителността. Когато избираш злото като начин РЅР° живот, трябва РґР° СЃРµ научиш РґР° СЃРµ оглеждаш, защото ще ти СЃРµ отвърне също СЃСЉСЃ злина. Може Р±Рё, именно човекът, изморен РґР° играе роли, изморен РѕС‚ всичко, беше РёР·РіРѕСЂРёР» костюма СЃРё. Може Р±Рё самият той Рµ искал РґР° СѓР±РёРµ чудовището, Р·Р° РґР° СЃРµ превърне РІ герой, разголвайки СЃРµ пред тълпата Рё излагайки СЃРµ пред враговете СЃРё, крещейки „Не РјРµ ли виждате? РўСѓРє СЃСЉРј! Хайде, страхливци, какво чакате Рё РЅРµ РјРµ убиете?“. Може Р±Рё Рµ искал РґР° усети какво Рµ когато кожата Рµ разрязана, когато металът РїСЂРѕСЂСЏР·РІР° месото Рё навлиза РІ тялото. Може Р±Рё Рµ искал РґР° знае какво Рµ РґР° чувстваш как кръвта ти изтича РѕС‚ вените, усещането, че ще припаднеш, докато звуците СЃРµ отдалечават Рё всичко става черно пред притворените очи, които гледат асфалта, току РґРѕ кучешкото изпражнение РЅР° РЅСЏРєРѕРµ улично куче, минало минути преди това оттам. Да, може Р±Рё СЃРµ беше случило именно така. Хвърлих храната РІ кофата Р·Р° боклук Рё отидох РґР° СЃРїСЏ. Сънувах нещо хубаво онази РЅРѕС‰, РЅРѕ РЅРµ РїРѕРјРЅСЏ какво.

На следващия ден изпълних за последен път задълженията към този човек, баща ми. Когато ме попитаха дали предпочитам да погреба трупа му или да го кремират, отговорих без колебание. Поисках да го кремират, давайки му възможност да изпита какво го очаква за вечни времена. Поисках да присъствам на мрачния спектакъл. Виждайки как дървения сандък влиза в пещта и как излиза като прах, предизвика мрачна възбуда у мен. Не показах емоциите си, не пролях и една сълза. Насилих чувствата си, затваряйки ги в леден блок – сърцето ми, превърнало се в хладилна камера по повода.

Наследих къщата и малко пари, които бяха останали - онова, което баща ми не беше успял да похарчи за алкохол и други си пороци.

Поставих РЅР° земята урната СЃ праха РјСѓ, РЅР° едно скрито място, Р·Р° РґР° РЅРµ СЃРµ вижда. Останах Р·Р° малко РІ къщата, Р·Р° РґР° чуя Р·РІСѓРєР° РЅР° тишината, наблюдавах следите РѕС‚ пръсти РІ непочистената прах РІСЉСЂС…Сѓ мебелите. Чувах виковете Рё плачът РЅР° майка РјРё, тези, които Р·Р° РґР° РЅРµ чувам – пеех, стиснала плюшената СЃРё играчка. Чувах воплите Рё риданията, следващи бурята. Поглеждайки РєСЉРј фотьойла, където седеше баща РјРё, РІРёРґСЏС… един самотен човек, един стар човек, лишен РѕС‚ живот. Р’ ъгъла РІРёРґСЏС… бастун, представих СЃРё как РіРѕ стиска РІ ръце, докато едвам С…РѕРґРё РёР· къщата, търсейки РЅСЏРєРѕР№, Р·Р° РґР° РіРѕ набие. РќСЏРєРѕР№, който РЅРµ беше вече там. Един човек, принуден РґР° излее гнева СЃРё РІСЉСЂС…Сѓ самия себе СЃРё Рё така РґРѕ деня, РІ който СЃРµ беше предал. РќР° един рафт намерих портмоне, взех РіРѕ Рё РіРѕ отворих. Съдържаше малко дребни Рё една СЃРЅРёРјРєР° РЅР° майка РјРё, която РјРµ държеше РІ ръцете СЃРё. Обърнах снимката, имаше дата. Беше рождената РјРё дата, денят, РІ който получих плюшената играчка. РћС‚ този ден всичко СЃРµ промени. Приказката Р·Р° щастливото семейство направи място РЅР° един ад, РЅР° едно съществуване без бъдеще. Слабите РјРё Рё мъгляви спомени РЅРµ РјРё позволяваха РґР° фокусирам РѕРЅР·Рё момент, случката, която промени завинаги С…РѕРґР° РЅР° нещата Рё РЅР° живота РЅРё. „Ще РјРёРЅРµ РјРЅРѕРіРѕ време преди РґР° СЃРµ превърна РІ тор Р·Р° растенията!“, често крещеше баща РјРё, когато беше гневен. РўРѕРІР° време беше дошло, както Р·Р° него, така Рё Р·Р° РјРЅРѕРіРѕ РґСЂСѓРіРё. Беше дошъл моментът РґР° СЃРµ превърне РІ това, което винаги беше отричал. Взех урната Рё счупих пломбата. Отворих СЏ Рё изсипах съдържанието РІ една РєСѓРїР°, допълвайки СЃ РІРѕРґР°. Разбърках отвратена СЃ една лъжица. Р?злязох РѕС‚ градината Рё изсипах калната смес РІ корените РЅР° растенията, любопитна РґР° РІРёРґСЏ какво ще СЃРµ случи. Бях обаче разочарована, защото РЅРµ СЃРµ случи нищо.

Същата вечер пренощувах в къщата, после отново и после отново за трети път. Без обаче да успея да затворя очи. Не можех повече да остана там, тя не ми принадлежеше. Пуснах я за продажба и не трябваше да чакам дълго, за да се освободя от нея. След няколко седмици я купи едно тричленно семейство, баща, майка и дъщеричка. Наум им пожелах по-добър живот от този, който аз бях имала там. Когато се сбогувах с тях, подарих плюшената ми играчка на момиченцето.

«Вземи, за теб е».

«Ох, колко е хубаво! Мамо, татко, вижте какво ми подари госпожицата!», извика ентусиазирано то към родителите си, които ми се усмихнаха в знак на благодарност.

«Пожелавам ти никога да не ти се налага, но помни, мъничката ми, ако се случи нещо лошо, мечето ще те защити и ще се погрижи за теб!».

«Добре!».

Погалих я, поздравих ги и си тръгнах.




Глава 3


Деня, РІ който затворих вратата зад себе СЃРё, РјРµ завари неподготвена. Бях една дилетантка РІ живота, една бягаща СЃСЉРІРєСѓРїРЅРѕСЃС‚ РѕС‚ плът Рё кости, търсеща нещо неопределено. Липсваше РјРё достойнство. Напредвайки СЃ Р±СЉСЂР·Р° крачка, СЃРё обещах РїРѕ никакъв РїРѕРІРѕРґ РґР° РЅРµ СЃРµ обръщам, мислейки че, вече всичко беше приключило Рё че отсега нататък животът РјРё щеше РґР° Р±СЉРґРµ РґСЂСѓРі Рё че щеше РґР° СЃРµ СЂРѕРґРё една РЅРѕРІР° Мелани. Десет крачки, сто крачки, после двеста. Обърнах СЃРµ, сякаш някаква невидима СЂСЉРєР° РјРµ РґСЂСЉРїРЅР° Р·Р° рамената. Огледах къщата. Фенерът РЅР° фасадата СЃРµ люшкаше РѕС‚ поривите РЅР° вятъра, движението Р№ РјРµ хипнотизираше. Завърнах СЃРµ РІ мен Рё заплаках. Предадох СЃРµ, обърнах СЃРµ Рё най-накрая СЃРё тръгнах. Плачът беше изтрил страха, може Р±Рё това, което казваха РЅРµ беше РІСЏСЂРЅРѕ. Р?ли може Р±Рё, беше.

Вагонът РјРё втора класа, РЅРµ беше препълнен. Само едно момиче Рё един възрастен РіРѕСЃРїРѕРґРёРЅ РјРё правеха компания. Мъжът четеше необезпокояван „Дейли Телеграф“, докато момичето местеше погледа СЃРё РѕС‚ прозореца Рё лицето РјРё, опитвайки СЃРµ РґР° разбере РєРѕСЏ РѕС‚ двете гледки РіРѕ РёР·СѓРјСЏРІР° повече, РєРѕСЏ панорама Рµ РїРѕ-РґРѕР±СЂР° Р·Р° прекарване РЅР° времето, РєРѕСЏ Рµ РїРѕ-забавна. Дъвчеше настоятелно РґСЉРІРєР°, Р° лицето РјСѓ беше потънало РІ якичката РЅР° бялата Р№ СЂРёР·Р° СЃ червени квадрати. Носеше доста тесни РґСЉРЅРєРё Р·Р° тогавашното време. РќР° РїСЂСЉРІ поглед РјРё СЃРµ сториха неудобни, после забелязах обаче, че Р№ стоят РґРѕР±СЂРµ, подчертаваха почти перфектното Р№ тяло. Напусках един живот, който почти РЅРµ помнех вече, километър след километър опитвах РґР° забравя мястото, РѕС‚ което идвах. Р? успявах СЃ немалко старание или РїРѕРЅРµ така СЃРё мислех. РќРµ РјРё СЃРµ щеше РЅСЏРєРѕР№ непознат РґР° РјРµ РІСЉСЂРЅРµ РІ миналото чрез глупавия РІСЉРїСЂРѕСЃ „Откъде СЃРё?“, чийто отговор СЃСЉСЃ СЃРёРіСѓСЂРЅРѕСЃС‚ РЅРµ интересува РЅРёРєРѕРіРѕ. РќРµ СЏ погледнах повече. Затворих очи Рё потънах РІ гъстата мъгла РЅР° мислите РјРё, изгубена РІ поредица РѕС‚ картини, които рисуваха неволни изражения РїРѕ лицето РјРё. РўРѕРІР° СЃСЉР±СѓРґРё любопитството Р№ Рё тя реши, че лицето РјРё Рµ РїРѕ-интересен спектакъл Р·Р° гледане, защото РІ крайна сметка това, което СЃРµ изреждаше зад прозореца, беше просто статичен пейзаж, който тя вече беше виждала многократно през живота СЃРё. Сподели РјРё РіРѕ няколко месеца РїРѕ-РєСЉСЃРЅРѕ, след първата РЅРё среща РІ РѕРЅР·Рё вагон, когато вече Р±СЏС…РјРµ станали РґРѕР±СЂРё приятелки. Влезе контрольорът Рё РїРѕРёСЃРєР° билетите РЅРё, така Р±СЏС… принудена РґР° отворя очите СЃРё. Погледнах СЏ, тя РјРµ погледна. Започнахме РґР° СЃРё РіРѕРІРѕСЂРёРј някак различно, без поздрав, без неуместни РІСЉРїСЂРѕСЃРё, нищо такова. РўСЏ говореше така, сякаш РјРµ познаваше наистина отдавна. Докато говореше продължаваше РґР° дъвче РґСЉРІРєР°, без РґР° Р№ пречи. РђР· РЅРёРєРѕРіР° РЅРµ успявах РґР° върша РґРІРµ неща едновременно без РґР° сгреша, докато Р·Р° нея изглеждаше напълно нормално.

«Ти наистина си странна».

«Какво ви кара да мислите, че съм странна?».

Тя поспря за миг, за да обмисли и после продължи.

«Седиш си съвсем сама и тихо, и си мислиш за кой знае какви неща. В крайна сметка, във влак сме».

«Какво от това? Само защото сме в един и същи влак, трябва да си говорим ли?».

Сякаш това я срази и за малко напусна играта, без обаче да спре да ме наблюдава. Не се беше отказала, опитваше се да открие следващата си тактика за атака. Откъснах поглед от лицето й и се престорих, че гледам през прозореца, без обаче да забележа нещо конкретно. Каквото и да е, нещо произволно щеше да бъде по-добро, стига да не бяха очите й.

«Какво виждаш?».

«Моля?».

«Попитах какво виждаш през прозореца?».

«Гледам полетата».

«Гледаш полетата, добре. Но какво виждаш?».

«Когато гледам полетата, виждам полетата!».

«Логично».

«Струва ми се глупаво дори да се пита, не смятате ли?».

«Ах, РЅРµ знам. РњРЅРѕРіРѕ често това, което виждаме, РЅРµ Рµ това, което гледаме. Р?ли РїРѕРЅРµ Р·Р° мен РЅРµ Рµ така».

Този път тя отбележи точка, отбележи една точка, която ужасно много ме нарани. Погледнах я, поразена и без желание да отговоря. Може би желанието ми да избягам нямаше да послужи за нищо, разбрах, че дори бягайки с големи крачки от миналото ми, щях да попадна в едно настояще и едно бъдеще с подобна картина. Наведох очи и сключих ръце, поставяйки ги на коленeтe си, добавяйки нюанс на примирение в падението си и в очакване противникът ми да ме помилва, за да ме довърши както би сторил гладиаторът на арената, след като е получил разрешение от императора и така да задоволи жаждата си кръв. Този път императорът ме помилва, палеца му беше посочил нагоре, тълпата не крещеше, защото не виждаше кръв да излиза от телесата ми, разрязани от метала на сабята, за да спрат сърцето ми и да ме изтрият напълно от света на живите. Гладиаторът, моят противник, беше протегнал ръката си, за да ми помогне да се изправя. A аз, щастливата жертва на един жесток спектакъл за възрастни, я поех и ѝ позволих да ме издърпа, дишайки и възхищавайки се отново на слънчевите лъчи, отразени в лазурното небе, лишено от облаци. Нямаше да вали, слава богу.

«Казвам се Синди».

«Мелани».

«Мелани е хубаво име. Може ли да те наричам Мел?».

«Може. Наричайте ме както сметнете за добре».

«Сигурна ли си, че не те дразни?».

«Не, не ме дразни, иначе бих го казала».

«Аз съм на двадесет и пет години, Мел!».

Не отговорих. Не исках да си спомням в момента на колко години съм.

«Знаеш ли какво означава това?».

«Нямам представа. Може би, че сте родена преди двадесет и пет години?».

«Остроумно наблюдение, Мел! РќРѕ това Рµ само аритметика, РЅСЏРјР° нищо общо СЃ това, което аз имам предвид. Р?сках РґР° кажа, че СЃСЉРј млада».

«Радвам се за вас, Синди, аз съм обаче по-стара, на тридесет и пет години съм». Подскочих, когато си дадох сметка, че неочаквано споделих детайл от живота си, който нямах никакво намерение да казвам на околните. Казах й възрастта си, предавайки в ръцете ѝ кутията съдържаща живота ми, дори и тази част, която опитвах така усърдно да забравя.

«Значи сме почти връстнички».

«Е, РЅРµ Р±РёС… казала. Р?маме цели десет РіРѕРґРёРЅРё разлика».

В«Р? какво РѕС‚ това?! РћС‚ едно Рё също поколение СЃРјРµ. РўРѕРІР° РЅР° Бийтълс, Елвис, джинси Рё разкопчани СЂРёР·Рё, брилянтин РІ косите Рё Кадилак! Чу ли вече “A hard day’s night”, новата песен РЅР° Бийтълс?В».

«Да, разбира се, че я чух! Обожавам Бийтълс!», споделих, отново с учудване.

В«Р? аз РіРё обожавам! Рђ Рё момчетата СЃР° РјРЅРѕРіРѕ хубави. Боже РјРѕР№, как Р±РёС… РіРё свалила!В», каза тя, преди РґР° затананика мелодията СЃ хубав глас.

«Мел, говори ми на „ти“ ! Няма да те изям, спокойно».

Замислих СЃРµ задълго, сякаш решението дали РґР° приема предложението Сќ или РЅРµ, беше РІСЉРїСЂРѕСЃ РЅР° живот Рё СЃРјСЉСЂС‚. Рђ това щеше РґР° Рµ нещо банално Р·Р° един „нормален“ човек, инстинктивен РёР·Р±РѕСЂ. Р?нстинктът, който РІРѕРґРё животните Рё който аз РЅРёРєРѕРіР° РЅРµ Р±СЏС… развила. РЎРёРЅРґРё РјРµ погледна РІ очакване РЅР° отговор. Мълчанието РјРё Рµ Рё въздържаността РјРё СЏ Р±СЏС…Р° учудили малко.

«Добре». Усмихнах Сќ СЃРµ, сякаш исках РґР° СЏ наградя Р·Р° търпението Сќ, РІ отговор РЅР° хилядите РІСЉРїСЂРѕСЃРё, които може Р±Рё кръжаха РІ главата Сќ РІ този момент. Може Р±Рё чаках именно РґР° РїРѕРёСЃРєР° РґР° РіРѕ направя, открехвайки сейфа, РІ който СЃРµ Р±СЏС… затворила сама Рё РґР° РїСѓСЃРЅР° вътре отново РІСЉР·РґСѓС…, Р° може Р±Рё Рё РЅСЏРєРѕРµ Рё РґСЂСѓРіРѕ парче остатък живот. Може Р±Рё РЎРёРЅРґРё РјРµ смяташе почти Р·Р° луда, човек, който СЃРµ нуждае РѕС‚ РїРѕРјРѕС‰. Р? имаше право.

«Накъде отиваш?».

Неподходящ въпрос с труден отговор. Вече бях обаче направила компромис. Още една изповед от моя страна, нямаше да изкриви образа ми повече отколкото вече беше.

Нямаше да промени руслото на съдбата ми. Въпреки това, останах донякъде резервирана, докато ѝ отговарях.

«Отивам в Кливлънд».

«В Кливлънд! Жестоко! Аз съм от Кливлънд, връщам се у дома!».

Почувствах се като прегазена от валяк, една от онези машини, използвани за полагане на асфалта, които изглаждат дзифта докато стане гладък като стъкло. Този път обаче, в черният дзифт разпилян по земята, бях и аз.

«Ах!». Това беше единствения звук, който успях да издам с втвърдените ми гласни струни.

«Къде ще отседнеш?».

Още една СЏР·РІР° СЃРµ отваряше РІ още кървящата рана. Какво трябваше РґР° отговоря? Че нямам определена цел? Че всъщност нямах РґРѕРј, РІ който РґР° живея, РЅРѕ че щях РґР° обикалям улиците като бездомник, търсейки нещо евтино, където РґР° преспя? РўРѕРІР° Рµ идея! Можех РґР° кажа, че ще остана РІ Кливлънд само Р·Р° малко, че само минавах оттам! Така щях РґР° имам оправдание, Р·Р° РґР° СЃРµ РёР·РјСЉРєРЅР° РѕС‚ кашата Рё РґР° избягам всеки момент РѕС‚ нея, Р·Р° РґР° СЃРё РІСЉР·РІСЉСЂРЅР° живота! РњРѕСЏС‚ живот! Да, РЅРѕ РєРѕР№ живот? Р?мах ли такъв?

«Ще бъда в хотел. Само минавам, ще остана няколко дена», отговорих, горда от това, че бях уцелила правилния път най-сетне и че го бях решила сама. Беше напълно ново чувство за мен, безкрайно могъщо, гениално, цяла лавина от енергия.

«Разбирам. За няколко дена. Добре, значи можеш да дойдеш с мен у дома!».

«Не, има си хас! Не искам да съм в тежест на никому. Благодаря за предложението, но не мога да приема, съжалявам».

«Каква ти тежест, Мел! РќРёРµ РІ Охайо СЃРјРµ такива! Р?май късмет РґР° РЅРё откажеш гостоприемството!В».

«Но ние от Западна Вирджиния сме малко различни».

«От Западна Вирджиния! Оттам ли идваш? От кой град?».

Думите ми бяха станали вече публично достояние. Дори и възрастният мъж свали вестника си, за да види това бегло лице, което изпълваше тясното пространство с думите си. Без съпротива изплюх и това.

«Жестоко!».

«Но какво означава “жестоко”?».

«Означава “хубаво”, “яко”! Къде живееш ти, извинявай? Никога ли не си чувала тази дума?».

Р?злъгах СЏ, казвайки Сќ че СЃСЉРј СЏ чувала, РЅРѕ че РЅРµ можех РґР° СЏ вместя РІ речника СЃРё Рё затова Р±СЏС… загубила интерес РѕС‚ значението Сќ РІ този СЃРјРёСЃСЉР». Всъщност, знаех чудесно значението РЅР° думата, използвана преди всичко РѕС‚ подрастващите, това, което РЅРµ разбирах, какво „жестоко“ намираше РІ нещата, които казвах. Защо това момиче успяваше РґР° намери нещо РґРѕР±СЂРѕ или хубаво РІ нещата, градовете или ситуациите, които винаги СЃСЉРј ненавиждала? Започнах РґР° СЃРё мисля, че може Р±Рё, ако остана Р·Р° малко СЃ нея, щеше РґР° РјРё СЃРµ отрази РґРѕР±СЂРµ. Може Р±Рё щях РґР° СЃРµ науча РґР° живея РїРѕ-РґРѕР±СЂРµ, крадейки безплатни уроци РѕС‚ едно РїРѕ-младо РѕС‚ мен момиче, като социален паразит. Може Р±Рё тя наистина знаеше как трябва РґР° СЃРµ живее РІ този СЃРІСЏС‚, РѕС‚ който Рё двете Р±СЏС…РјРµ част, СЃ нашите безбройни различия.

«А ти къде живееш?», попитах.

«На брега на езерото Айри. Много красиво място, предимно вечер, когато градския шум намалее и се чува само този, идващ от езерото. Къщата ми има изглед точно към него и от градината може да се наслаждаваш на прекрасни, цветни залези. А и аз живея сама, никой няма да ни притеснява!», заключи тя с хитра усмивка, каквито бях виждала при някои петнадесет годишни, жертва на първите си хормонални сътресения.

Усмихнах Сќ СЃРµ Рё РїРѕ този начин потвърдих, че приемам поканата Сќ. Щях РґР° Сќ СЃРµ отплатя РїРѕ някакъв начин, щях РґР° разделя СЃ нея разходите РїРѕ покупките Рё консумативите, щях РґР° работя Рё РїРѕРґРѕР±РЅРё. Р’ РѕРЅР·Рё момент мислех, че става РІСЉРїСЂРѕСЃ Р·Р° кратък престой РїСЂРё нея, през това време щях РґР° СЃРё потърся самостоятелно жилище Рё РїСЂРё нужда, можех РґР° СЃРµ виждам СЃ приятелката СЃРё всеки РїСЉС‚, когато Р±Рµ необходимо. Приятелката РјРё! Р?зглеждаше толкова странно РґР° РіРѕ кажа Рё почти нереално РґР° РіРѕ чуя. РќРѕ грешах, РїСЂРё положение, че РІ онази къща РЅР° езерото РђР№СЂРё, прекарах голяма част РѕС‚ живота СЃРё. Само Р·Р° един ден Р±СЏС… станала притежател РЅР° РґРІРµ неща само Р·Р° мен – РјРѕСЏ приятелка Рё РјРѕР№ живот. Р? всичко това заради или РїРѕ РІРёРЅР° РЅР° РЎРёРЅРґРё Рё нейното безпардонно поведение, което беше премахнало всичките РјРё бариери Рё най-малкия остатък РѕС‚ желание Р·Р° изолация. Нейното изпълващо присъствие РјРё даваше СЃРёРіСѓСЂРЅРѕСЃС‚, както любовта РЅР° майката или прегръдката РЅР° сестрата, която РЅРёРєРѕРіР° РЅРµ Р±СЏС… имала. РЎ нейният агресивен начин РґР° влезе РІ живота РјРё СЃ думите СЃРё, СЃ погледа СЃРё, СЃ цялата СЃРё енергия Рё СЃ дъвката РІ устата Сќ. Попитах СЏ дали РёРјР° РґСЉРІРєР° Рё Р·Р° мен, тя РјРё даде. Р—Р° РїСЉСЂРІРё РїСЉС‚ РІ живота СЃРё дъвчех РґСЉРІРєР°, имаше РІРєСѓСЃ РЅР° СЏРіРѕРґР°.




Глава 4


Когато напуснах работата СЃРё като медицинска сестра след осем РіРѕРґРёРЅРё дейност, колегите РјРё организираха празненство – изненада. Участваха Рё лекарите, РЅР° смени, Р·Р° РґР° РЅРµ оставят приетите РІ болницата пациенти без надзор. Трая около един час. Шестдесет минути шум Рё радост, които другите изпитваха вместо мен. Бяха РјРµ събудили РѕС‚ летаргията, поставяйки РјРµ Р·Р° РїСЉСЂРІРё РїСЉС‚ СЃ центъра РЅР° вниманието, затруднявайки заминаването РјРё още повече. През годините Р±СЏС… разбрала, че когато ти подготвят празненство, то Рµ, защото изпитват известна симпатия РєСЉРј теб. РўРµ СЏ наричаха приятелство. Затова Р±СЏС… проумяла, че приятелството Рµ РѕРЅРѕРІР° примитивно чувство, което СЃРµ изпитва РєСЉРј РЅСЏРєРѕР№ човек Рё СЃ което СЃРµ споделя определено нещо, един РІРёРґ човешка РІСЂСЉР·РєР°. Предполагам тогава, че през младежките РјРё РіРѕРґРёРЅРё СЃСЉРј имала РЅСЏРєРѕРµ Рё РґСЂСѓРіРѕ приятелство, РЅРѕ СЃСЉРј била прекалено СЃСѓСЂРѕРІР°, Р·Р° РґР° СЃРё дам сметка Р·Р° това. Р?ли РїСЉРє РЅРµ, може Р±Рё ставаше РІСЉРїСЂРѕСЃ само Р·Р° съжителство, Р·Р° взаимно приемане Рё понасяне, което РЅРµ отива отвъд обикновения поздрав или споделянето РЅР° РЅСЏРєРѕР№ Рё РґСЂСѓРі час РёРіСЂР°. РђРєРѕ приятел Рµ РѕРЅР·Рё, който СЃРµ грижи Р·Р° теб, който дели СЃ теб радости Рё страхове, тогава този РјРѕР№ приятел беше плюшената РјРё играчка, подарък РѕС‚ чудовището, който РјРµ пазеше РѕС‚ същото това чудовище, докато можеше. Баща РјРё чудовището, РјРё беше подарил единственото РјРё защитното оръжие, Р·Р° РґР° СЃРµ защитя РѕС‚ него. Беше РјРё подарил приятелство, направено РѕС‚ плат Рё изкуствен РєРѕСЃСЉРј, защото той РЅРµ Р±Рё РјРѕРіСЉР» РґР° РјРё даде нищо повече. РњРѕР№ приятел беше Рё Райън, милото момче, което беше успяло РґР° РјРµ накара РґР° изпитам тръпка, макар Рё РѕС‚ непознато Р·Р° мен естество.

Разрязаха една декорирана торта, която носеше името РјРё Рё пожелание Р·Р° бъдещето РјРё, написани СЃ черен шоколадов щрих. РљРѕРµ бъдеще? Р? преди всичко, бъдеще Р·Р° РєРѕРіРѕ? Сипаха безалкохолни напитки РІ пластмасови чаши, бърбореха като побеснели, РїРёСЏРЅРё С…РѕСЂР° РЅР° селски СЃСЉР±РѕСЂ. Р—Р° кратко мисълта РјРё СЃРµ насочи РєСЉРј нощите СЃ плач, когато баща РјРё СЃРµ връщаше Сѓ РґРѕРјР° Рё изливаше гнева СЃРё РІСЉСЂС…Сѓ примиреното тяло РЅР° майка РјРё, очакващо РіРѕ РІ леглото, готово РґР° приеме Р·Р° пореден РїСЉС‚ съдбата СЃРё. „Блажени страдащите, защото ще РІРёРґСЏС‚ царството небесно“ звучеше РѕС‚ олтара РІ църквата. Р? когато чуваше тези РґСѓРјРё, тя СЃРµ усмихваше, приемаше живота СЃРё такъв, какъвто Сќ беше отреден, успокоена РѕС‚ това, че всеки СЋРјСЂСѓРє, шамар или ритник, СЏ доближава РІСЃРµ повече РґРѕ дверите РЅР° РѕРЅР·Рё, толкова красиво описан рай РѕС‚ хората. Р’ този рай РЅРёРєРѕРіР° нямаше РґР° допуснат чудовищата. РќСЏРєРѕР№ забеляза, че РІ сред глъчката, една предателска сълза СЃРµ плъзна РѕС‚ непокорните РјРё клепачи Рё СЃРµ СЃРїСѓСЃРЅР° надолу, следвайки профила РЅР° лицето РјРё. Казаха РјРё „Радваме СЃРµ РґР° РІРёРґРёРј, че СЃРё развълнувана РѕС‚ празника, ще РЅРё липсваш РјРЅРѕРіРѕ, знаеш ли?“. Отново РЅРµ РјРµ Р±СЏС…Р° разбрали, РЅРµ РјРµ познаваха изобщо, РЅРµ споделяхме нищо. Значи, РЅРµ можеше РґР° СЃРµ смятаме Р·Р° приятели. РўРѕРІР° толкова важно чувство, нямаше Р·Р° нас никакво значение. Болницата беше преобразена РІ бордей, кикотът Рё виковете РјРµ караха РґР° СЃРё мисля, че тези С…РѕСЂР° СЃР° РїРѕ-СЃРєРѕСЂРѕ доволни РѕС‚ заминаването РјРё, РѕС‚ РёР·Р±РѕСЂР° РјРё РґР° СЃРµ махна РїРѕ РјРѕСЏ собствена воля. Бях неудобна Р·Р° всички, прекалено различна Рё затова анормална. РќСЏРєРѕРё РѕС‚ тях композираха влак, издавайки лишени РѕС‚ СЃРјРёСЃСЉР» Рё музикалност Р·Р° мен тонове, всеки СЃ притегнати ръце Рё длани РЅР° раменете РЅР° предния, „началник влака“ беше СЃ фуния надяната РЅР° главата. Приличаше РЅР° сладолед паднал РЅР° земята. Една умела СЂСЉРєР° беше изписала РІСЉСЂС…Сѓ фунията СЃ красива калиграфия думите „Никога РЅСЏРјР° РґР° те забравим, Мелани!“, Р·Р° РјРёРі повярвах РІ това. Накрая РЅР° празника, когато лудите СЃРµ върнаха РІ килиите СЃРё, Р·Р° РґР° пресметнат стойността РЅР° заболяванията СЃРё, забелязах фунията, нагъната Рё захвърлена РІ кошчето Р·Р° боклук. РЈСЃРїСЏС… РґР° РІРёРґСЏ името СЃРё сред гънките, замазано СЃ фъстъчено масло. Усмихнах СЃРµ, плаках, РЅРµ РїРѕРјРЅСЏ РґРѕР±СЂРµ. Хвърлих отгоре РґСЂСѓРіРё остатъци РѕС‚ празненството, докато РїРѕРєСЂРёС… напълно името СЃРё, заличавайки РІСЃСЏРєР° следа. Огледах творбата СЃРё, въздъхнах удовлетворена, навих един лист СЃ имена Рё телефонни номера, които РЅСЏРєРѕРё С…РѕСЂР° РјРё Р±СЏС…Р° дали, казвайки РјРё „обещай РјРё, че ще държим РІСЂСЉР·РєР°!“. Р’ главата РјРё всичко това звучеше РїРѕ-СЃРєРѕСЂРѕ като заплаха, отколкото като приятелска покана, продиктувана РѕС‚ истински интерес РєСЉРј мен. Р?зхвърлих РіРѕ СЃ остатъците РѕС‚ смачкана хартия, защото това беше мястото РјСѓ, така СЃРµ допълваше. Затваряйки кошчето, започнах РґР° забравям. Забравях РіРё, както всички останали щяха РґР° направят СЃ мен след няколко часа. РђРєРѕ съществуваше рай, можеше РґР° СЃРµ срещнем там, РїСЂРё положение, че адът РЅРµ РјРµ засмучеше преди това. Така, колкото РґР° СЃРµ позабавлява още малко СЃ мен. РќРµ срещнах повече РЅРёРєРѕРіРѕ РѕС‚ тях през целия СЃРё живот, РЅРµ знаех РєРѕР№ Рµ оцелял след РѕРЅР·Рё ден, след онази бегла еуфория РїРѕ каталог. Освен един човек - Мелани. Дори Рё адът РјРµ беше отхвърлил, РґРѕСЂРё Рё РЅР° дяволът РЅРµ РјСѓ беше вече забавно СЃ мен.

Онази вечер се върнах у дома изморена. Щеше ми се да си приготвя багажа и да замина същата вечер нанякъде, без дори да знам къде, така беше модерно. Много млади хора го правеха, беше почти задължително за тези, които бяха успели да сложат нещо настрана. Значи можех да го направя и аз. Но отложих приготвянето на багажа, отложих заминаването си за по-добри времена. Оставих подаръка, който ми бяха дали преди да се сбогуваме и да ми пожелаят „късмет в бъдещето“ - една фраза с лек вкус на примирение и носеща в себе си горчива нотка, казваща „от днес нататък вече не си наша работа“. Подариха ми часовник. Подаряваха часовници и на тези, които си тръгнаха преди мен, на младоженците, на тези, на които им се раждаха деца. Защо винаги се подарява часовник? Наистина ли е толкова важно да се напомня на човек, че е предопределено времето му да минава и че накрая ще отмине, както срока на годност на опаковка от мляко, захвърлено на дъното на контейнера в някой малък, провинциален магазин? Само на погребения не се подарява часовник на починалия, може би, защото за него времето не съществува повече. Времето е нищо сравнено с вечността, която го притежава. Отворих пакета, погледнах часовника, показваше точното време. Някой се беше погрижил да го настрои, за да бъде готов за ползване и именно, за да не се налага аз да си губя времето. Губене на време, за да настроиш времето, какъв парадокс! Поставих затворената кутия на лавицата на камината, откъдето щях да го взема преди да потегля. Може би.




Глава 5


Кливлънд беше вече близо. Синди беше задрямала по време на последния участък от пътуването. Бяхме останали само ние двете във вагона, наблюдавах я внимателно, защото тя не можеше да ме види. Завиждах ѝ, защото изглеждаше щастлива, сигурна в себе си и в живота си. Едно по-младо момиче от мен, което беше живяло повече отколкото аз можех да си представя, което беше направило съзнателен избор да хване живота си здраво в ръце. „Нейният“ живот. Питах се поради каква причина бях говорила с нея, отговаряйки на въпросите ѝ и задавайки на свой ред други на нея. Не намирах отговор на този въпрос. Видимо не се познавах достатъчно. Потях се, независимо че свеж въздух от турбините изпълваше вагона и пронизваше до кости. Тя беше спокойна, блажено люляна от сънищата си. После влакът намали, придружен от досадното скриптене на колелата и спирачките, същото, което предшества пристигането на гарата. Синди се събуди и протегна ръце, както правех и аз всяка сутрин като дете, в първите секунди след пробуждането, когато нощните ми страхове oще не бяха се появили в съзнанието ми, за да ми напомнят каква е действителността ми. Усмихна ми се.

«Паднах като посечена, извинявай!».

Отвърнах на усмивката и с моята. Бях искрена и учудена от това едновременно.

«Малко си почина», потвърдих аз. Тя кимна.

«А ти какво прави?».

«Гледах през прозореца».

«През цялото време? Колко съм спала?».

Погледнах часовника.

«Почти два часа».

«Олеле! Не е зле!».

Не разбирах какво има предвид. Какво не беше „зле“? Това, че е спала почти два часа върху една движеща се купчина желязо някъде из полетата на Охайо? Погледнах я набръчквайки чело.

«Часовникът ти! Не е зле!».

«Ах, благодаря. Подарък ми е».

«От приятеля ти?».

Наведох поглед. Това момиче изравяше бавно всички трупове, които аз търпеливо и с посвещение, мъчително бях покрила със пръст и забравила. Отговорих половинчато.

«Нямам приятел, сама съм. Това е подарък от колегите ми в болницата, подариха ми го в деня на напускането ми, по време на празненството за изпращането ми».

РўСЏ РјРµ погледна, измервайки РјРµ РѕС‚ главата РґРѕ стъпалата. Наблюдаваше РјРµ, чувствах СЃРµ изучавана РІ детайли като експериментална мишка РІ лаборатория, РЅР° която СЃР° инжектирали смъртоносен РІРёСЂСѓСЃ Рё трябва РґР° СЃРµ изчисли необходимото време Р·Р° смъртта Р№. Внезапно сякаш загуби интерес РєСЉРј часовника РјРё, сега СЃРµ беше съсредоточила РІСЉСЂС…Сѓ мен, РІСЉСЂС…Сѓ РІРёРґР° РјРё, РІСЉСЂС…Сѓ нещастието РјРё, така, както тя РіРё усещаше РІ този момент. Може Р±Рё обмисляше дали РґР° РЅРµ СЃРµ „жертва“ Р·Р° мен, РґР° хване веслата РЅР° живота РјРё, Р·Р° РґР° РіРѕ насочи нанякъде. „Моят“ живот, още веднъж. Вдигнах отново бариерата или малкото което оставаше РѕС‚ нея, РЅРµ исках РґР° страдам пак. Вече Р±СЏС… станала експерт Рё разпознавах симптомите, които предшестваха появата РЅР° болката, без колебание. Що СЃРµ отнася РґРѕ страданието, Р±СЏС… непогрешима, РЅР° мен можеше РґР° СЃРµ разчита. Реших, че това ще СЃРё остане само една среща РїРѕ време РЅР° едно пътуване. Нямаше РґР° отида РІ РґРѕРјР° Р№ СЃ нея. Р?ли може Р±Рё РґР°, Р·Р° няколко часа, няколко дена, няколко РіРѕРґРёРЅРё или завинаги.

Влакът спря и един глас от запис разгласи във вагоните, че сме пристигнали. Синди стана и напъха старателно ризата си в панталоните. Беше странно спретната след всичките часове прекарани в седене. Усетих парфюма й. Беше свеж, сякаш току-що напръскан. В този момент забелязах двата големи куфара, които носеше по време на пътуването, учудих се как можеше да ги носи сама, без ничия помощ. Станах и усетих, че от тялото ми се носи неприятна миризма на пот. Така се засрамих, че реших да седна отново. Щях да изчакам тя да излезе от вагона, за да стана отново, без опасения, че ще умириша въздуха на канал. Но нея изобщо не я интересуваше. Може би беше разбрала проблема ми или пък, не. Така и никога не разбрах.

«Отивам напред, ще се видим отвън», каза тя с усмивка.

«Добре, взимам си куфара и ще те настигна».

Тя ме погледна докато протягах ръце към багажното отделение разположено високо над главата ми. Не се помръдна.

«Това ли е? Това ли е целия ти багаж?».

«Да. Взех само някои неща. Останалото го оставих у дома, няма да ми трябва тук». Лицето ѝ реагира с учудено изражение.

«Както кажеш, Мел! Хайде, да тръгваме преди конят да е потеглил с магаретата върху себе си!».

«Моля?».

«Нищо, така се казва тук! Ние сме магаретата, туй то!».

Р?Р·Р±СѓС…РЅР° РІ СЃРјСЏС…, РІРёРґРёРјРѕ беше щастлива, че СЃРµ завръща Сѓ РґРѕРјР°, Р·Р° РґР° продължи РґР° живее, собствения СЃРё живот. Рђ Рё Р·Р° РґР° повлече СЃСЉСЃ себе СЃРё Рё остатъците РѕС‚ моето съществувание. Ходеше пред мен, Р° аз СЏ следвах, както куче свързано СЃ невидима каишка следва господаря СЃРё. Възхищавах СЃРµ РЅР° красивото Сќ двадесет Рё пет годишно тяло, завиждах РЅР° фигурата Сќ, която сякаш беше изваяна РѕС‚ умелите ръце РЅР° скулптор. Бюстът Сќ беше щедър, дупето стегнато, красивите Сќ дълги Рё прави крака, изпълваха перфектно тесните РґСЉРЅРєРё. Р—Р° момент докоснах ханша СЃРё Рё фантазията РјРё моментално СЃРµ изпари. Само завистта остана РґР° РјРµ държи Р·Р° СЂСЉРєР°, отново Рё РЅРµ Р·Р° последен РїСЉС‚.



През изминалите години в колежа, независимо от всичко, успях да постигна някои успехи в личен план. Бях образцова студентка, едно от онези момичета, които винаги са спретнати, с чиста и винаги изгладена якичка, винаги с подготвени уроци и написани домашни. Освен това, аз не общувах с никого. По мой избор, както и по неволя, така и никога не взех участие в никоя от групите, които оживяваха студентското градче. Поради тази причина, предполагам, повечето от състудентките ми завиждаха и ме сочеха като подмазвачка. Една от тези, които зад ангелското си лице крие лични интереси и задни мисли. Някои от тези мнения ставаха все по-категорични с времето и специално едно от тях, може би най-злепоставящото за една жена от тогавашното време, стигна до ушите на ректора. Той познаваше отлично студентския ми път, успехите ми в учението и поведението ми, както в института, така и навън. Преди всичко обаче, познаваше баща ми и характера му. Бяха служили по време на войната заедно и той също помнеше сърцераздирателната сцена с баща ми, който държи в ръцете си умиращия си другар, опитвайки да сдържи сълзите си, отчаянието и страха. След като се беше върнал обаче у дома при близките си, този мъж беше успял да забрави всичко, беше започнал брилянтна академична кариера, за да стане после ректор на същия институт. Може би и затова се погрижи да ме държи под закрилническото си крило, защитавайки ме от всички и от всичко. Заради поста си в института обаче, не можеше да върши всичко публично. Един ден ме извика в офиса си, с баналната причина да ме попита какви намерения имам за бъдещето си и да ми предложи изследователска работа в института, след като приключа следването си. Спомена ми за слуховете, които чул за мен, предоставени му от негова довереница, както я нарече.




Конец ознакомительного фрагмента.


Текст предоставлен ООО «ЛитРес».

Прочитайте эту книгу целиком, купив полную легальную версию (https://www.litres.ru/pages/biblio_book/?art=40208231) на ЛитРес.

Безопасно оплатить книгу можно банковской картой Visa, MasterCard, Maestro, со счета мобильного телефона, с платежного терминала, в салоне МТС или Связной, через PayPal, WebMoney, Яндекс.Деньги, QIWI Кошелек, бонусными картами или другим удобным Вам способом.



Если текст книги отсутствует, перейдите по ссылке

Возможные причины отсутствия книги:
1. Книга снята с продаж по просьбе правообладателя
2. Книга ещё не поступила в продажу и пока недоступна для чтения